Ще се превърне ли Турция в лаборатория за модернизирането на исляма?

Целта е да се намерят съвременни отговори поне на въпросите, свързани с ролята на жената. А това означава , да се изчистят предаваните през вековете думи на Мохамед, така наречените Хатиче, от враждебни спрямо жените формулировки. Дианетът има дори намерение да зачеркне онези пасажи, които дискриминират жената и я поставят в подчинена спрямо мъжа роля. По този начин вторият по значение след Корана източник на правораздаване в ислямския свят, ще бъде, поне в Турция, добронамерен спрямо жените и ще придвижи мюсюлманската религия крачка напред към съвременната епоха.

Може ли обаче експериментираният в Турция синтез от ислям и демокрация да се превърне в пример за подражание в останалите мюсюлмански страни? Този въпрос явно занимава мнозина от специалистите, защото наскоро се появиха точно три книги, представящи оживения дебат за реформа в исляма, при която осъвременяването на предадените от пророка Мохамед послания е само върха на един почти невидим айсберг.

Особено интересна е книгата на йезутиския свещеник Кьорнер, който живее от няколко години в Анкара и има тесни контакти с теологическия факултет към тамошния университет. Книгата му е всъщност задълбочена дискусия с най-известните в Турция теолози. Сред тях са представителите на така наречената ”анкарска школа”, която представлява обединение на по-млади реформистки настроени теолози, които работят върху модернизирането на исляма, разбира се, с разрешението на най-видшата довна институция – Дианета. В центъра на тяхната дейност стои новата интерпретация на Корана и на други ислямски източници на правораздаване, при това, използвайки западни методи на изследване. Така например според професор Мехмет Пачаджъ Коранът има универсален характер, неподчинен на времето, но използаваната в него лексика трябва да се разглежда в контекста на седми век. Ето защо сега в 21-ви век Коранът има нужда от нов прочит, при това дума по дума. Това начинание, впрочем се отхвърля категорично от консервативните ислямски теолози.

Пачаджъ следва идеите на родения в Пакистан реформатор Фазлур Рахман. Според него Коранът е сбор от конкретни примери, зад които се крие съответно истинският смисъл. Така например, когато се говори за това, че на крадеца са отрязани части от тялото, се има пред вид нуждата от наказание при кражба. Пачаджъ, който получава образование на запад , използва съвременни методи при изследванията си и се опира на модерни филофоски учения, като например Херменевтиката на Гадамер.

Книгата на йезуита Кьорнер ни среща и с много други реформатори на ислямската религия от анкарската школа. Всички те според автора се отличават с острота на мисълта и смелост. Подзаглавието на книгата е преосмислянето на исляма. Всъщност то би могло спокойно бъде изведено и като заглавие, защото отговаря максимално на съдържанието й.

Същотосе отнася и за книгата ”Правото като средство за реформа”. Авторът й Бюлент Ючар представя предшествениците на реформаторите в Анкара. В книгата става дума най-вече за оживения дебат в турското религиозна общестност , сврързан с въпроса: желателни ли са изобщо новите интерпретации на Корана? Ючар фокусира вниманието си върху онези четири мисловни школи на сунитския ислям, които интерпретират Корана след смъртта на Пророка Мохамед.

Една друга новоизлязла книга доказва, че дебатът за нуждата от нова интерпретация на Корана не се води само между интелектуалците в Турция: ”Модернизъм, ислям и секуларизация в Турция”. В нея авторката Алев Чинар концентрира вниманието си върху политическите рефлексии на искането на модерен ислям. Анализирайки последните 16 години и най-вече правителстовото на Ердоган, турската политоложка успява да докаже, че наличието на ислямизъм в Турция не противоречи на основния й принцип за разделянето на религията от държавата. Нещо повече: съчетаването им води до фирмирането на нова национална идентичност и нова ислямска идеология, която все пак запазва дистанция от държавния живот.

Под въпрос обаче остава, дали това ще превърне Турция във вид лаборатория на ислямския свят. Защото в развитието на исляма винаги е имало периферия, отворена към съчетаване с нови култури и обществени системи. Към тази периферия спадат исторически погледнато Турция, Северна Африка и Югоизточна Азия. Центърът на исляма обаче, към който се причисляват арабските страни, е бил винаги резистентен към новото, идващо от периферията. Остава надеждата, че в глобализиращият се свят границите между център и периферия в ислямския свят все пак ще се размият.