Шифърът на Ясперс

Наскоро в статия за печата германският философ Юрген Хабермас припомни колко е бил впечатлен през 1991 от странния погребален обред за Макс Фриш. Траурната церемония за швейцарския писател, един прононсиран агностик, се провежда в черква в Цюрих, без свещеник и благословия, в присъствието на интелектуалци, за повечето от които религията не означава нищо. Спътницата на Фриш прочита кратко послание от покойния, в което той заявява, че няма нужда от прощално слово и амин, благодари за позволението ковчегът да остане в черквата докато трае церемонията и кани присъстващите на заключителен обед, с меню, съставено от самия него.

Хабермас тълкува тази необичайна инсценировка като илюстрация на смущаващия факт, че просветената модерност не притежава достоен еквивалент на религиозния ритуал, освещаващ края на човешкия живот. Но той вижда тук и нещо повече: “Секуларното съзнание е обезпокоено от своите само привидно избистрени отношения с религията.” Съвременният просветен човек живее със съзнанието за липса, за празнота в своето съществуване, предизвикана от разкъсването към края на Средновековието на единството между вяра и знание. Хабермас не си прави илюзии, че това пречупване може да бъде поправено, но смята, че е възможна промяна на перспективата. Как? “Секуларният разум трябва да подходи сериозно към общия произход на философията и религията, водещ началото си от мирогледната революция на Осевата епоха.”

През втората половина на 40-те години – Европа все още се оглежда в развалините от войната – Карл Ясперс се отправя към изворите на историята, за да открие общото, универсално ядро в съществуването на народите, онова добро начало, чието изваждане на повърхността, вярва той, ще стане противоотрова срещу възраждането на бесовете, опустошили току-що света (“За произхода и целта на историята”, 1949). Той открива онова, което търси, във времето между 800 и 200 пр. Хр., когато в света, по-точно на четири независими едно от друго места - Индия, Китай, Израил и Гърция, се извършва невиждана дотогава и по-късно духовна революция: сакралният ред и земният строй изгубват своята неприкосновеност, възникват нови мирогледни представи, които отварят непреодолима бездна между отсамния и отвъдния свят, човекът се осъзнава като философ и моралист. В това уникално, сякаш координирано изригване на духовна енергия германският мислител съзира оста на историята и затова нарича този връх в самоосъзнаването на човека Осевата епоха (Die Achsenzeit).

Постулираното от Ясперс понятие не е безспорно; най-очевидната му слабост е, че пренебрегва две такива потенции като християнството и исляма. Но нито едно от всички други предложения, опитващи се да уловят същността на явлението - “от мита до логоса”, “рождението на логоса”, “откриването на духа” или “възникването на политическото”, - не достига изразителността и полумистичната аура на формулата, изкована от Ясперс. Фактът, че тя се използва без никакви уговорки от нестора на съвременната философия Хабермас (не само в споменатата статия), е емблематичен за утвърждаването й в хуманитаристиката – и особено в историческата социология, за което главен принос има израелският учен Шмуел Айзенщадт. В новата си книга (“Големите революции и културите на модерността”) той разглежда Осевата епоха - чиито граници измества от 500 пр. Хр. до възникването на исляма - като “културната рамка на всички големи революции” и матрица за “институционализирането на нетрадиционни ценности”. Той подчертава, че културите, изкристализирали през онзи период, чиято главна характеристика според него е в разграничението между “трансцедентното и светското измерение”, са резултат от най-революционния разлом в човешката история. Но онова, което прави Айзенщадт особено актуален в сегашния момент на повишен интерес към религията, е съмнението му в конвенционалната мъдрост – съмнение, загатвано все по-открито и от Хабермас, - че модернизацията води неизбежно към маргинализиране на верските нагласи, тоест към секуларизация. Религията е основен канал, по който продължава да тече променливият ток на импулсите, идващи от Осевата епоха. Парещият въпрос днес е ще успеем ли да усвоим “мирното използване на монотеистичните енергии” (Петер Слотердайк).

Друг наглед за интересуващия ни исторически отрязък предлага Карен Армстронг, познатият и на българските читатели английски религиовед. Нейната новоизлязла книга (“Великият обрат или началото на нашите религиозни традиции”) е пледоария за спасяване на душата на изживяващия дълбока криза съвременен човек. Армстронг пише, че “без духовен поврат, който да укроти техническия гений, няма спасение за човека и планетата”. По-оригинален е изходът, който тя предлага, концентриран в препоръката: “Ние трябва да преоткрием етоса на Осевата епоха.”

С леко приповдигнат тон и в позата на пророк на Осевата епоха, Армстронг разгръща на няколкостотин страници панорамата на “това време на върховна креативност”. Какво би могло да ни даде днес учението на Конфуций или Буда, колцина са онези, които познават Менций или Йеремия като ключови фигури в духовната биография на човечеството? Авторката е съгласна, че изучаването на миналото може да е “само упражнение по археология на духа”, но същевременно посочва, че “човечеството никога повече не е надскочило прозренията, достигнати през Осевата епоха”. В моментите на духовни или обществени кризи хората винаги търсели ориентация в онова време; те интерпретирали по различен начин прозренията на Осевата епоха, но никога не успели да отидат отвъд тях.

Терапевтичната програма на Армстронг обаче не постига целта си, защото не дава онова, което обещава – да хвърли мост към настоящето, както прави от своята академична платформа Айзенщадт. Извън потока на нейния патетичен разказ остава обстоятелството, че по същество на сцената на съвременната история, макар с нови персонажи и променен декор, все още се играе драмата, която е била поставена за пръв път през сезона на Осевата епоха. Да не говорим, че тя изобщо не тематизира самата концепция на Ясперс и използва неговата формула не като научна категория, а просто като етикет за един отрязък от миналото. Армстронг е интелигентен и продуктивен автор, но “Великият обрат”, въпреки познавателната си стойност, не е повече от “упражнение по археология на духа”.

Shmuel N. Eisenstadt, Die grossen Revolutionen und die Kulturen der Moderne

Karen Armstrong, The Great Transformation. The Beginning of Our Religious Traditions