След войната: попарените надежди за нов живот в България

Картичките са грижливо прибрани при дипломите, медалите и ордените. През 1945 година прадядо ми Христо Иванов, мобилизиран като ветеринарен лекар, изпраща двете картички от Унгария и Австрия. В едната пише: „Добре съм със здравето. Надявам се, че и вие вкъщи сте добре“.

В другата той съобщава, че може би скоро ще се прибере у дома. И съветва дъщеря си: „Учи много, бъди прилежна, за да можеш да ме посрещнеш гордо, когато войната свърши и се прибера“. Бил е убеден, че с прилежание и учение може да се постигне всичко. Но събитията се развиват по друг начин.

След 9 септември 1944 година

Червената армия навлиза в България през септември 1944 година. В следващите три месеца са избити близо 30 000 души - бивши министри, журналисти, духовници, предприемачи, интелектуалци и едри земевладелци - с една дума всички, които не споделят възгледите на комунистическата власт. Хиляди загиват в лагера на остров Белене.

Решаващи за бъдещата съдба се оказват не прилежанието и учението, а партийната принадлежност. Заради това, че не е била партиен член, баба ми не е могла да следва медицина. Тя станала учителка по биология и химия в едно малко село. За брата на прадядо ми се е твърдяло, че се е самоубил, но никой в семейството на вярва на това - предполага се, че е бил убит, защото не е криел скептичното си отношение към новата власт в България. А отношението към нея и до днес разделя общественото мнение: за едни Червената армия е освободител, за други - окупатор.

След падането на Берлинската стена и крахът на комунизма в повечето страни от Източна Европа започна процес на преосмисляне на миналото, но не и в България. За жестокостите на комунистическия режим и днес се говори твърде малко - макар от демократичните промени да са минали цели 30 години.

Ден на разделението

Докато в повечето европейски държави на девети май се чества Денят на Европа, защото на този ден през 1950-та година е подписана декларацията на тогавашния френски външен министър Робер Шуман, с която де факто се слагат основите на днешния Европейския съюз, Русия и другите държави от бившия СССР отбелязват победата над нацистка Германия с военни паради.

В България се отбелязват и двете годишнини, но празненствата за победата над нацистка Германия край големия паметник на Червената армия в София са много по-мащабни. През 1993-та година държавата реши да премахне паметника, но това така и не се случи - никой не дръзва да изпълни решението.

Надеждите на един възрастен човек

Прадядо ми преживя независимостта на България през 1908 година, монархията, навлизането на Червената армия през 1944 и последвалото комунистическо господство. Доживя промените и имаше големи надежди за бъдещето на България до смъртта си - почина на почти 90 години.

Какво се случи с България през всичките тези години? От 2004 година страната е членка на НАТО, а от 2007- и на Европейския съюз. Ориентацията към Запада така и не охлади връзката с Русия - нито емоционално, нито икономически. След 1989 година монополът на Българската комунистическа партия отпадна, но до смяна на елитите не се стигна. По отношение на преосмислянето на миналото България има да измине още дълъг път.

******

Вижте и това видео на ДВ: