"Часът на Европа" не настъпи

През лятото на 1991 година, когато започна разпадането на бивша Югославия, люксембургският външен министър и ротационен председател на ЕС Жак Пооз заяви: "Това е часът на Европа". С това изречение той стана известен навремето. Получи се обаче тъкмо обратното. Европа се оказа недееспособна в кървавите размирици на Балканите. Четири години по-късно ЕС отново игра второстепенна роля, когато в Дейтън воюващите участници бяха принудени да сключат мир под натиска на Америка.

Пред по-високи изисквания

Провалът на Европа в такъв тежък конфликт и то пред собствената врата, стана повод за по-високи изисквания към бъдеща обща европейска външна политика и политика за сигурност. Бяха създадени нови институции, за да може Европа да говори в един глас пред света, да отговаря на новите предизвикателства, ако се наложи не само с политически и дипломатически, но и с военни средства. Още през 2003 година се заговори, че на базата на броя на общото си население и икономическата си мощ Европейският съюз вече е глобален актьор. С малки граждански и военни мисии на Балканите, в Африка и Азия през миналите години ЕС се подготви за нещо по-голямо.

Само че когато дойде изпитанието в Либия, съюзът отново се показа като недееспособна организация - точно както и през 2003 година, преди войната в Ирак и преди 20 години в бивша Югославия. Именно това можеше да се превърне в "часа на Европа", още повече след кетогоричното становище на Барак Обама, че Америка е готова само на ограничен ангажимент в Северна Африка. Ставаме обаче свидетели на разнобой. Като изключим общото становище за налагане на санкции срещу Сирия, не съзираме общоевропейски отговор на бунтовете в арабския свят срещу автократичните режими. Въпреки че и този път събитията се развиват пред вратата на Европа.

Вместо единство - разнобой

Либия е особен случай. Със своето въздържане при гласуването на резолюцията на Съвета за сигурност на ООН Германия сама се постави в изолация. Аргументите на външното министерство, че сред въздържалите се са и Русия, Китай, Бразилия и Индия, не звучи убедително. Нима тук не играят роля общата европейска политика и солидарността със съюзниците? Като най-голяма страна-членка на ЕС обединена Германия с основание беше и двигателят за изграждането на общоевропейска външна политика и политика за сигурност. Създаването на поста външен министър на ЕС стана възможно благодарение на германско-френска инициатива.

Развитието на събитията в арабските държави, с които ЕС поддържа връзки в рамките на "Средиземноморския съюз" засяга в голяма степен всички страни-членки. Междувременно може да се предположи, че в повечето арабски страни победният ход на демокрацията няма да продължи. Дори и в Египет не е ясно дали събудените на площад Тахрир надежди ще се сбъднат. В тази част на света ЕС и занапред ще има работа с правителства, които или не изпълняват, или не искат да изпълнят западните изисквания за правова държава, отказ от насилие и отговорност към собствения народ. Това, което до този момент обаче ЕС предлага на съседите на другия бряг на Средизимно море, е всичко друго, но не и обща европейска политика.