Фуражки и лампази = бедно и глупаво

„Първо ще избием противниците си, после техните симпатизанти, после безразличните, а накрая колебаещите се” - гласи рецептата на един генерал от аржентинската военна хунта. Добрата новина е, че през последните 20 години военните диктатури по света се топят като пролетен сняг. Южнякът, който ги издухва, всъщност е вятърът на демократизацията по цял свят, смята Самюел Хънтингтън.

Отпадна освен това и главното идеологическо плашило, с чиято помощ генералите се държаха на власт: комунистическата опасност. Мнозина смятат обаче - и това е лошата новина - че ни заплашва нова вълна от военни диктатури, този път в популистки одежди.

Мошеничеството "национална сигурност"

Досега военните диктатури винаги са се оправдавали с „опасност за националната сигурност” - кога външна, кога вътрешна. Доктрината за така наречената „национална сигурност” вече е демоде дори в Латинска Америка и в Арабския свят, за Европа пък да не говорим.

Но успехите на политици-популисти по цял свят загатват, че бъдещият тип военни диктатури навярно ще се опират върху някаква друга идеологическа бутафория. Този въпрос става особено актуален днес, когато в Северна Африка режимите падат като плочки за домино. Могат ли тамошните общества да се опазят от „фуражките”? - пита Бенедикт Еренц в кратък, полемичен коментар за "Ди Цайт":
 

Фуражките трудно се отказват от власт

След Втората световна война повечето държави от Средиземноморието са притиснати под военен ботуш. Португалия, Испания, Югославия, Гърция, Турция, Сирия, Египет, Тунис, Либия - навсякъде командват маршали и генералисимуси, навсякъде управляват президенти със златни лампази, които или изпълняват поръчка на армията, или пък просто се ползват с нейната подкрепа.

Днес тези времена сякаш вече приключват. Началото на края постави Португалия през 1974 година, когато военните сами си спретнаха преврат и - набучили карамфили в дулата на пушките - отвориха дверите на страната към нова свобода. Малко по-късно демокрацията пристигна и в Испания.

Повече време им трябваше на турците, докато успеят да завърнат армията си обратно в казармите. Все още не можем да кажем дали Египет изцяло ще се освободи от военния ботуш, не знаем дали и в Либия най-сетне ще се появи правителство без фуражки. „А, по-добре фуражки отколкото дълги бради!” - ще каже някой. Но нали тъкмо първите породиха вторите! Тъй че нека го кажем другояче: след като може в Мадрид и Анкара, защо да не може в Кайро и Дамаск?