Студеното топло

Градският българин, чиято бройка продължава непрестанно да расте, продължава да бъде екзистенциално свързан с едно от най-уродливите явления на „развития социализъм” – централното парно отопление. От аргумент на пропагандния от миналото лозунг „Всичко за човека и в името на човека” подаваната за големите градове обща топлина днес се е превърнала в грозна финансова гърбица, от която обикновения гражданин не може да се отърве по никакъв начин, ако, разбира се, не вземе храброто решение да напусне панелните градски човекарници и да заживее в къщичка със слънчеви панели близо до някоя вековна гора. Днес

„удоволствието” да си на топло

и да „откриваш” топлата вода, е особено мъчително. Гражданинът става подвластен на т.нар. отоплителен сезон, който няма нищо общо с неговите нужди и желания. Произволното пускане и спиране на калориите в радиаторите и водните кранове се „компенсира” през цялата година с непомерно високи сметки, резултат не само на постоянно растящите цени на енергоносителите, но и на междинните „фирми-вампири”, наречени енергийни счетоводители, чиято система на отчитане надхвърля и най-безумната утопия на комунизма за общото благоденствие. Тъкмо тази утопия беше на път да накара гражданите да плащат обща блокова сметка за топлото, но в последния момент някои депутати в парламента се опомниха и отхвърлиха гениалното предложение.

Тези технически и финансови подробности на топлинния грабеж изглеждат незначителни пред уникалната перспектива този сезон българската столица и някои големи градове да останат въобще без отопление.

Омагьосаният кръг

„ниска ефективност – кражби - неплащане на сметки - задлъжнялост на монополиста „Топлофикация” към енергийните доставчици – предизборни политически боричкания” заплашва със студена зима не само жилищата на гражданите, но и детски градини, болници, социални заведения, ключови за държавата учреждения и ведомства. И ако навлизащото във все по-дълбока политическа и икономическа кома сегашно управление не се опомни бързичко, крайният изход от безславния му мандат може да настъпи много по-скоро от пролетта, когато така или иначе се очакват принудителни предсрочни избори.

Друг е въпросът с цената на какво ще дойде промяната. Засега е ясно само, че освен бедни, болни и недоволни, българските „европейци” ще мръзнат и ще си плащат за студа. „Така ви се пада!”, биха казали мнозина партньори в чужбина! И несъмнено ще са прави.