Струваше ли си този срам за България, г-н премиер?

Когато си нарушил безцеремонно собствените си и международните закони и, опитвайки се да го прикриеш и замажеш, си се оплел в куп противоречия и лъжи, трябва да намериш някаква изключително основателна причина за действията си. И най-добре - някаква смъртна заплаха, която не ти е оставила друг изход. Българският премиер я намери.

Паралели с Османската империя

„Ние сме в тежката хипотеза на мигрантска суперкриза“, „ни най-малко не сме по-лесни (разбирай - не отстъпваме лесно), просто сме страшно уязвими“, обясни той с присъщата си страдалческа (много повече от друг път) поза.

„Трябва да се опитам всячески да запазя отношенията“ с Турция. Внушението: ако не бяхме ѝ угодили, Турция можеше умишлено да предизвика вълна, която да залее Европа с бежанци. Разбирай: близо 3 милиона души могат да тръгнат към Европа - както по времето на Османската империя, стигнала чак до Австрия. Но понеже „Европа е заградена навсякъде вече“ и „те няма как да стигнат до Австрия“, ще останат къде? В България!

Отделно пък България ще се окаже и „първата сигурна държава по мигрантския път“, от което пък следва, че „всичко, което е задържано в Европа, ще се върне“. И пак внушение: 400-500 хиляди от Европа могат да бъдат върнати в България!. „Не ми се мисли нататък“, заключи премиерът с още по-кахърен от обикновено вид. Така че и другите да се откажат да мислят. Но ние не сме от тях, затова ще продължим нататък.

Имаме сделка

Ден след като чухме тези излияния, бе оповестено, че турският премиер звъннал на българския, за да му предложи двустранен механизъм за сътрудничество по мигрантския проблем. Българският премиер пък се съгласил с предложението. (Какво е то, засега не е ясно. Както и какви са гаранциите, че ще бъде спазвано и че няма да последва някое друго искане, което не може да се откаже). С други думи – ура, имаме сделка!

С нея и без нея, в случая се сблъскват две фундаментално противоположни гледни точки. Според едната, позорното, самоунизително и недалновидно потъпкване на принципите за самоуважение и цивилизованост е цена, която не може да бъде оправдана от никаква сделка. Според другата, сделката си струва цената, защото непосредствените интереси са по-важни от „кухите“ принципи. Тъй че взетото решение е пример за политическа хитрост и държавнически прагматизъм.

И първата, и (особено) втората гледна точка подлежат на елементарна фактологическа и логическа проверка. За целта трябва да си отговорим на въпроса: какво щеше да стане, ако българското правителство бе спазило законите и не беше изпълнило искането на Турция? С други думи – реалистична ли е обрисуваната от премиера картина?

Измислици и спекулации

Някои от неговите твърдения не се нуждаят от особен коментар, защото са толкова грубо и очевидно неверни и заблуждаващи, че стават само за много слабо информирана публика. Като например това, че Европа можела „да ни върне“ половин милион бежанци. По принцип основание за това би могъл да бъде т.н. Дъблински регламент, според който бежанците трябва да бъдат връщани в държавите, в които първоначално са били регистрирани. Само че, първо: преминалите през България, регистрирани в страната и после избягали и стигнали до Европа бежанци са десетки пъти по-малко. И второ: този регламент на практика не се спазва и скоро ще бъде променен. По официални данни, от началото на годината в България са върнати всичко на всичко 357 души. Голяма част от които после или пак са избягали, или са върнати в родните им страни.

Още по-безотговорно и манипулативно е сравнението с Османската империя, целящо да събуди някакъв атавистичен страх - сякаш бежанците се канят да нахлуят в България с огън и меч. Още повече че, дори да приемем днешна Турция за наследничка на Османската империя, в случая тя не е завоевател, а първа жертва по пътя на бежанските „орди“.

Политическите реалности

От друга страна е много трудно да бъде обосновано твърдението, че Турция може „умишлено да ни залее с бежанци“. Нужна е доста богата фантазия, за да си представи човек физически как точно може да стане това. По-важни обаче са политическите реалности. Всъщност, внимателният прочит показва, че Анкара предупреждава и заплашва с друго: че няма да прилага споразумението с ЕС в частта му за приемането на мигранти обратно на турска територия. Това споразумение обаче не се прилага и сега. Освен това (абстрахирайки се от предназначената повече за вътрешна употреба реторика на турските лидери) предположението, че Турция може да си позволи по някакъв начин умишлено да предизвика бежанска вълна към Европа, силно надценява „коварството“ и подценява здравия разум в турската политика. Изправена пред икономически проблеми, заобиколена от политическа враждебност и заплахи за сигурността, нуждаеща се от помощ за справяне с намиращите се на територията ѝ милиони бежанци, Турция е поне толкова зависима от западните си партньори в ЕС и НАТО, колкото и те от нея. И съвсем не е в толкова силна позиция, че да изнудва, колкото си иска. Просто има граници, които не може да си позволи да прекрачи.

Силно преувеличена заплаха

Още по-важно е, че целта на огромната част от бягащите мигранти въобще не е да живеят в България (или в Гърция, Сърбия, Македония, Румъния, Унгария...), а пó на север и на запад. Те за нищо на света не биха тръгнали, ако нямаха надежда, че могат да продължат в желаната посока. Тоест, аргументът на премиера, че границите по пътя им стават все по-трудно пропускливи, а страни като Германия и Австрия стават все по-негостоприемни, може да се използва със същата сила и в подкрепа на точно обратната на неговата прогноза. Освен това засилващите се мерки по българската граница, както и в Егейско море, също ще действат все по-обезкуражаващо за бежанците.

Тъй че потокът вероятно, както и досега, ще продължи още дълго време да втича и изтича - с известни вариации нагоре или надолу. Ситуацията, разбира се, не е успокояваща, а много неприятна и ще изисква още много усилия, „безсънни нощи, свръхнапрежение“ (по думите на премиера) и финансови средства. Но прогнозата за някакво нейно рязко и катастрофално влошаване и за задаваща се „мигрантска суперкриза“ е, меко казано, силно преувеличена.

Страхът като универсален инструмент

„Нека не бъда упрекван, че си играя със страховете на хората“, казва премиерът. Всъщност обаче той прави точно това. И не е единственият. Напоследък напомпването на естествените притеснения на хората е най-модерният политически похват. Страхът върши отлична работа преди избори, но е и универсален инструмент за прикриване или оправдаване на всякакви безобразия - по-големи и по-грозни дори и от „случая Бююк“.

Колкото до самия премиер, може би не страхът от бежанците, а от нещо съвсем друго го прави толкова отстъпчив в този случай. Но той си знае най-добре.