Nabokov-Wilson Nachtrag

Инициативата за публикуване на кореспонденцията между Владимир Набоков и Едмънд Уилсън идва през 1975 от Елена Уилсън, вдовицата на американския литератор. Четири години по-късно излиза първото издание на писмата, редактирани и коментирани от Саймън Карлински, професор по славистика в Калифорнийския университет, Бъркли. Оказва се обаче, че сбирката е непълна. Постепенно Карлински открива още 59 писма, които включва във второто издание от 1993. Затова в своя извънредно подробен и компетентен предговор той не твърди повече, че тези 323 писма са всички, разменени между двамата писатели, а просто, че са всички писма, които той е успял да открие.

Кореспонденцията между Набоков и Уилсън няма нищо общо с високите образци на изкуството на писмото или със суетата, пронизваща например всяка дума, написана от Томас Ман. И за двамата писмото е най-удобното (по тяхно време) средство за поддържане на контакти и размяна на мисли; сигурен съм, че днес те без никакво колебание щяха да контактуват чрез електронната поща. Богатството, завещано ни от Набоков и Уилсън в тяхната кореспонденция, ни напомня и колко много губим от изчезването на епистоларната култура.

Сближаване и разминаване

Разменените между двамата творци писма документират перипетиите на едно приятелство, което се проваля, тъй като в последна сметка литературата, по-точно литературните пристрастия и на двамата са им по-скъпи от емоционалната привързаност. А предпоставките за взаимна симпатия са много. И двамата произлизат от високо култивирани семейства - Уилсън от американската буржоазия, Набоков от руската аристокрация, и двамата се интересуват живо от историята и културата на другата страна, отнасят се скептично към религията и са влюбени в литературата; да не говорим за безценната помощ, която Уилсън оказва на Набоков след като последният се установява със семейството си в Америка през 1940.

Разминаванията помежду им засягат преди всичко литературните предпочитания и тълкуването на историята, специално на Русия и СССР. Що се отнася до различията в характерите – от една страна емоционалният, повелителен и безкомпромисен във вкусовете и преценките си Набоков, от друга сдържаният, скептичен и търпелив Уилсън, - те са отражение и на различната социално-политическа среда, в която са се формирали: духът на равенство и толерантност на демократична Америка срещу вековните напластявания от самовластието и покълващия либерализъм в царска Русия.

Уилсън, който владее отлично руски език и прави толкова много за задълбоченото представяне на руската литература в САЩ, никога не изпада до пагубната наивност, обхванала немалко западни интелектуалци тъкмо в разгара на Сталиновия терор през 30-те години, но и той смята след завръщането си от СССР през 1935, че там се гради едно справедливо общество. Главният аргумент, с който Набоков се опитва да опровергае вижданията на приятеля си, развити в прочутата му книга “Към Финландската гара” (To the Finland Station), е, че той пренебрегва онзи повече от половин век на ускорени либерални промени, предшестващ революцията от 1917, и упорито си затваря очите за забележителните руски писатели, творили през същия период.

Дружбата между Набоков и Уилсън почива до голяма степен върху високото мнение, което двамата имат един за друг като автори. Затова не е чудно, че окончателният сблъсък помежду им става не в полето на политиката, а именно на литературата. От всички произведения на Набоков Уилсън цени най-много “Истинският живот на Себастиан Найт” (The Real Life of Sebastian Night), първия му англоезичен роман, както и студията му за Гогол. Той явно никога не прочита “Дар” (както упорито го подканя Набоков), онази книга, в която, според Саймън Карлински, той би могъл да открие липсващия ключ към изкуството на приятеля си, а и към съвременната руска история. На всичко отгоре Уилсън заплюва “Лолита”, любимата рожба на Набоков.

Пушкин и разривът

През следващите години връзката им поохладнява, както се забелязва по намаляващия обем и честота на кореспонденцията им. Набоков приема едва ли не като лична обида мненията за Ленин и за боготворения и от двамата Чехов, изразени в две книги на Уилсън от втората половина на 50-те години. Отношенията им се усложняват още повече от противоречията в оценката на “Доктор Живаго” от Пастернак: американският критик посвещава възторжена рецензия за романа, който Набоков смята за падението на един голям поет. Отрицателната им нагласа към таланта на Солженицин е последното свидетелство за единодушие в кореспонденцията им.

През 1965 разногласията избиват в скандал, предизвикан от остро критичната рецензия, с която Уилсън посреща дългогодишния титаничен труд на Набоков - четиритомния коментиран превод на Пушкиновия “Евгений Онегин”. Набоков отговаря разгневен на страниците на The New York Review of Books (където е публикувана рецензията), а през следващата година излиза с подробно опровержение в Encounter. Уверението на единия, че е “личен приятел на мистър Набоков”, и напомнянето от другия за някогашната им близост остават незабелязани на фона на ударите, които си разменят. Едмънд Уилсън, човек с необятен културен хоризонт и един от най-големите литературни критици на миналия век, не успява да види гения в своя приятел Владимир Набоков. Не може да има никакво съмнение обаче, че късогледството му е абсолютно безкористно.

Уилсън умира през 1972. Две години по-късно излиза последният завършен роман на Набоков “Виж арлекините!” (Look at the Harlequins!). Той самият умира през 1977 и е погребан в селцето Кларанс край Монтрьо. Върху надгробния му камък е написано на френски: “Владимир Набоков, писател”.