Сопотски агонии

Коментар на Ясен Бояджиев:

Приватизацията на един от последните държавни военни заводи пропадна с гръм и трясък. И щеше да е много чудно, ако не беше пропаднала - не е нужно човек да е специалист, за да разбере, че тази приватизация е измислена така, че да не стане.

Да откриеш топлата вода

Само авторите й се правят на изненадани - изведнъж се удариха по челото, завайкаха се и се разбързаха да обясняват и да правят онова, което трябваше да се направи преди пет, дори десет години. А дори и преди година може би още нямаше да е късно и неизбежното щеше да бъде много по-безболезнено и много по-евтино за всички.

„Трудното тепърва започва. Структурни промени със сигурност трябва да има. Дружеството не може да съществува с този брой на работещите в него”, каза сега така нареченият принципал - министърът на икономиката И откри топлата вода...

Безнадеждно, неспасяемо

От години бизнесът на завода запада, така че приходите от все по-намаляващите му поръчки не стигат дори за заплатите на работниците. Дружеството е отдавна безнадеждно задлъжняло - дълговете му са близо три пъти по-големи от непрекъснато свиващия му се годишен оборот, кредиторите отдавна са загубили търпение, първото дело за несъстоятелност чука на вратата. Освен това дружеството е и тотално декапитализирано - не е в състояние да изпълни дори изкуствено осигурените му „спасителни” поръчки, тъй като парите веднага отиват за заплати и няма с какво да се купят материали.

Всичко това се дължи на крещящата неефективност - държавният завод с 3 хиляди служители има по-малко приходи от аналогичен частен завод с 600 служители. Държавният работи на загуба, частният - на печалба.

Какво прави собственикът?

„Държавата не е абдикирала от отговорността си към предприятието”, казва сега друг отговорен държавен служител. Само че отговорността на държавата като собственик е била да не допусне да се стигне до това положение. Вместо да се грижи за конкурентността, ефективността и жизнеспособността на завода, държавата години наред го е тласкала към пропастта, наливайки пари на данъкоплатците, за да покрива загубите му, и правейки се, че го приватизира. При това така наречената стратегия за приватизация прави приватизацията де факто невъзможна - човек трябва да е луд, за да приеме съдържащите се в нея абсурдни и неподлежащи на предоговаряне условия, като едновременно с това поеме и натрупаните дългове. На всичко отгоре само два месеца преди толкова желаната приватизация държавата подписва двугодишен колективен трудов договор, който прави съкращенията в завода абсолютно невъзможни без съгласието на синдикатите.

Единственият виновник

Синдикатите обаче, противно на широко разпространеното мнение, не са виновни за днешната отчайваща безизходица. На тях това им е работата и последният колективен трудов договор е доказателство, че те са си я свършили перфектно. Не са виновни нито защитаващите интересите си конкуренти на завода, нито международното положение. Не са виновни и работниците - те са в правото си да стачкуват, да си искат парите и да се борят за оцеляването си. Независимо дали имат само хляб и лук за вечеря, но все още носят златни пръстени по ръцете си.

Единственият виновник е българската държава. Дали поради некадърност, дали заради вечния предизборен страх от непопулярни мерки, дали заради зла умисъл - за да може който трябва, да придобие каквото трябва на безценица - това всъщност няма значение. Безкрайната мъчителна агония на този, както и на много други заводи, е резултат от двайсет и кусур годишния отказ на почти всички управляващи да извършват реформи - отказ, започнал навремето със заблудата за т. нар. плавен преход.

Затова добър изход от днешната ситуация не може да има. И за съжаление няма да е никак учудващо, ако закъсалият военен завод се запъти към онзи дълъг списък, в който вече фигурират Плама, Химко, Кремиковци. Да се готвят БДЖ, Топлофикация-София...

Автор: Я. Бояджиев; Редактор: Д. Попова-Витцел