Ребалканизират ли се Балканите?

За първи път терминът „балканизация“ е използван преди 95 години от германския дипломат Вилхелм Ратенау като нарицателно за подялбата на един регион между множество малки и враждебни една спрямо друга държави по подобие на случилото се след двете балкански войни през 1912-1913 година. Постепенно отрицателните значения на балканизацията се разширяват и днес терминът е символ не само за разделение, подозрения и враждебност спрямо съседите, но и на корупция и изостаналост.

Два са принципите, залегнали в основата на това, което наричаме балканизация - всеки е срещу всеки, и че за да спечелиш, някой друг трябва да загуби, твърдят изследователите на феномена.

В последния вагон на Европа

Според професор Али Паязити от университета на Югоизточна Европа в Тетово, най-ярките проявления на балканизацията през последните 20 години са свързани с разпада на бивша Югославия и със съпътстващите войните прояви на геноцид, етнически прочиствания и унищожение на културно-исторически и религиозни паметници. „Ето защо усилията на международната общност, и преди всичко на Европейския съюз, са насочени към дебалканизацията на Югоизточна Европа. Това означава възстановяване на мира и добросъседските отношения между балканските страни. Този процес неминуемо е свързан с противодействие на шовинизма, с декомунизацията и денацификацията на полуострова. Без това не е възможно страните от региона да станат част от „рационалната Европа“. В противен случай съдбата ни е да бъдем вечни пътници в последния вагон на влака за Европа. За съжаление събитията в моята страна Македония не съответстват на надеждата това да не се случи“, изтъква професор Паязити .

Бейрутизация – новата балканизация

Професорът припомня едно скорошно интервю на македонския архитект Мирослав Гърчев по повод строящия се в момента в центъра на Скопие мегаломански тематичен парк с грандиозни паметници на исторически личности и с римска триумфална арка, известен като „Проект Скопие 2014“. По думите на Гърчев, в Македония се работи за „бейрутизацията“ на нейната столица. Това води до едно ново и много опасно разделение между македонци и албанци, което така или иначе съществува посредством стандарта на живот в двете части на града.

Професор Йонуз Абдулай от Тетовския университет е на мнение, че търсенето на нова идентичност, базирана на история и факти отпреди няколко хилядолетия, в крайна сметка води до разделение между двата етноса и до напрежение в отношенията със съседите. Според Абдулай, Македония няма перспективи да продължи да съществува като единна държава, ако не осигури равни права и не интегрира малцинствата в социално-икономическия живот. Носталгията по Титовите времена край Вардар и опитите да се сътвори македонска идентичност върху история от памтивека в крайна сметка се оказват добър параван за нищожния прогрес при разкриването на престъпленията на комунизма и по обнародването на документите и досиетата на агентите и доносниците на зловещата югославска тайна милиция - Удбата. „Като студенти по времето на Тито са бояхме да говорим открито за проблемите на страната и за правата на гражданите в нея – между нас имаше доносници“, си спомня професор Абдулай.

Балканите пред ребалканизация?

Идва ли краят на балканизацията? Едва ли, ако се съди по изказаните становища по време на състоялия се наскоро софийски форум на социолозите от Югоизточна Европа. Като прояви на ребалканизация се посочват и случващите се по гръцките улици и площади шумни антиевропейски демонстрации и нападенията на националисти и неофашисти срещу бежанци, емигранти и представители на малцинства във всички балкански държави. Мечтите за „велики“ Албания, България, Гърция, Румъния, а сега и Македония, са живи. Всеки опит да се разсеят митовете на миналото се приемат навсякъде на Балканите като „предателство“ и „кощунство“ спрямо „националните идеали“. За България пример в това отношение е споменът за грозната публична реторика и заплахите за физическо насилие спрямо авторите на прословутото германо-българско изследване за баташкото клане.

Масовата психоза във всички балкански държави по отношение на табутата в националните им историографии се случва на фона на един странен на пръв поглед феномен. Бегъл поглед върху политическата карта на региона разкрива една особена „шизофрения“ - всички държави в Югоизточна Европа си имат „двойници“. Двойникът на гръцката държава е Кипър, на турската – Северен Кипър, на Румъния – Молдова, на Албания – Косово, на Сърбия – Сръбска Босна. Дали пък двойникът на Македония е България или е обратното – само балканизацията си знае...

Автор: Н. Цеков; Редактор: Е. Лилов