"Престъпници на служба": по следите на бившите нацисти

Две години след края на войната Райнхард Щрекер напуска Германия и отива в Париж. Той възнамерява да не се връща повече в родината. През 1954 година обаче променя своето решение по желание на родителите си. Когато се завръща, преживява истински шок: в съдилищата на Федералната република продължават да издават присъди съдии, които са работили в съдебната система на нацистка Германия. 

„Ако трябваше да остана в Германия, страната трябваше да се промени. Смятах, че е идиотско да се гради демокрация със стари престъпници. Трябваше да направя нещо срещу това“ , казва Щрекер в разговор с „Дойче веле“.

Програмата за денацификация цели да изчисти германското общество от нацистите. След края на войната около 200 хиляди активисти на националсоциализма са обявени за опасни функционери и вероятни съучастници в престъпления. Те са изключени от обществото и интернирани в лагери. 

Липсват съдии

Израз на желанието отговорните да бъдат строго наказани са Нюрнбергските процеси и делата срещу основните военни престъпници, които завършват през 1946 година с 12 смъртни присъди. Следват процеси срещу отделни професионални групи. И това води до кадрови проблеми. Например до недостиг на съдии.

Ето защо правилата все повече се разхлабват. Критиците скоро започват да говорят за „ренацификация“ на правосъдието в Западна Германия. „До началото на 1960-те години в Германия между 1100 и 1200 известни съдии и прокурори от времето на националсоциализма продължаваха да практикуват", посочва Клаус-Детлев Годау-Шютке в своето изследване „Федералният върховен съд. Правосъдието в Германия“. Много от тях са произнасяли смъртни присъди във военни съдилища в окупирани държави като Полша и Дания.

Аденауер не беше нацист

„За това, че не съм станал нацист, благодаря на моите родители, които бяха строго против нацистите. Баща ми беше един от основателите на Изповядващата църква в Берлин“. Изповядващата църква е опозиционно движение на протестанти, които се противопоставят на опитите за причисляване на религията към националсоциализма. Щрекер, който е роден през 1930 година в Берлин, произхожда от семейство на юристи.

През есента на 1954 година 24-годишният Щрекер се премества в Западен Берлин. Там той завършва средно образование и започва да следва индогермански езици в Свободния университет. Но вниманието му скоро е привлечено от друга задача: той започва да издирва бивши нацисти, които продължават да работят в правосъдието и медицината.

Подтиква го пропагандата в ГДР в средата на 1950-те. В рамките на кампанията „Кървави съдии“ се разпространява информация за германски военни престъпници, които продължават кариерите си след 1949 година в Западна Германия.

„Нацистите, които мразех, бяха отново на служба“, споделя побелелият днес пенсионер. „Аденауер никога не е бил нацист, но след 1945 година той се обгради с такива. Той искаше да предотврати процеси срещу нацистки престъпници в германските съдилища“, смята Щрекер.

В търсене на доказателства

Щрекер и съмишлениците му от университета се наемат с трудната задача да издирват доказателства. Те събират документи и проверяват идентичности. Работата е била „убийствена“, посочва Щрекер. Получават подкрепа от Съюза на социалистическите студенти в Германия.

Без да обръща внимание на обвиненията, че се превръща в проводник на комунистическа пропаганда, Щрекер поддържа контакти с Източен Берлин. След като западногерманският архив му отказва достъп до документите, той се обръща за помощ към властите в ГДР. От края на 1958 година използва източногерманския архив, където се съхраняват над 3000 досиета.

Пробив в Карлсруе

Щрекер и сътрудниците му показват малка част от документите във Франкфурт в началото на 1959 година. Големият пробив обаче е през ноември 1959 година в Карлсруе, където е седалището на Федералния върховен съд и на Федералния конституционен съд.

Изложбата „Ненаказаното нацистко правосъдие и ненаказаната нацистка медицина“ в градската зала на Карлсруе, която изобличава над 100 бивши нацисти, които продължават да работят в съдебното дело и в медицината, се превръща в сензация. Поради големия отзвук в медиите темата вече няма как да продължи да се премълчава.

Изложбата на Щрекер пътува в цяла Западна Германия. Показана е и във Великобритания и Нидерландия. В началото на 1960 студентът предприема още една стъпка и входира жалба срещу 43 бивши нацисти в правосъдната система.

При набирането на доказателства Щрекер няма задръжки да работи съвместно с комунистическите служби в Полша и Чехословакия.

Както Изтокът, така и Западът гледат с недоверие на преследвача на нацисти. „За Бон бях комунист, за Източен Берлин – агент на ЦРУ“, казва Щрекер. 

Помощ от Лондон

Той си спомня как Аденауер многократно е обявявал, че след 8 май 1960 година вече има давност и всичко трябва да бъде опростено и забравено, трябва да се наложи пълна амнистия. „Не можех да си представя, че тези престъпници ще останат на служба. Трябваше да се боря“, казва Щрекер.

Той получава подкрепа от Камарата на общините във Великобритания. При посещение в Лондон показва на депутати от всички фракции своите доказателства. Британският външен министър Селвин Лойд отлита за Бон и конфронтира Аденауер по темата. „По въпроса с давността Аденауер трябваше да отстъпи. Това беше големият ми успех. Изложбата постигна своята цел“, казва Щрекер. Бундестагът окончателно премахва давността за убийства и геноцид едва през 1979 г.

Въпреки че нито един съдия не е осъден впоследствие за службата си в Третия райх, Щрекер не смята мисията си за провалена. Постепенно германците най-после осъзнават, че „времето на нацизма е престъпление, на което все още не е окончателно сложен край". През 1945 година обаче Райнхард Щрекер е сред все още само малцината германци, които осъзнават това.