Премиерът на Израел Ариел Шарон бичува антисемитизма във Франция, но всъщност го смущава и про-арабската политика на Париж.

Шарл де Гол бе нарекъл израелците "самоуверен народ на господари", когато след шестдневната война през 1967 год. за всеобщо учудване френският държавен глава извърши про-арабския завой във френската близкоизточна политика. Това не беше моментно хрумване на генерала. Оттогава насам курсът му се превърна в постоянна величина в стремежа на всички френски правителства към по-независима роля на световната сцена. Десет години по-късно президентът Жиска Д‘Естен по време на официална визита в Йордания се взираше през стереоскопичната тръба-далекоглед към окупираните от Израел територии на отсрещния бряг на реката Йордан. А само преди три седмици министърът на външните работи Мишел Барние за голямо неудоволствие на Израел посети палестинския лидер ясер Арафат в обкръжената му главна квартира. Даже пренощува там.

Когато израелският премиер Ариел Шарон призовава френските евреи да се спасят от "френския антисемитизъм" чрез бърза емиграция, той, точно обратното, преследва целта да намали международната тежест на Франция. По време на екскурзията си до Рамала Барние официално можеше да се позове на общата позиция на ЕС. Ала не всички от общността гледаха благосклонно на подобна демонстративна постъпка. За да бъде изманевриран Париж в маргинална позиция в рамките на ЕС, изтъкването на някакъв си ”френски антисемитизъм" може да се окаже полезно.

Колкото по-малка тежест има Франция, толкова по-малко е и значението на Европа, когато в миждународните организации и по-специално в СС на ООН става дума за проблемите на Близкия изток. Както за палестинските области така и за Ирак мнозинството в ЕС е на по-различни позиции от САЩ, защитниците на Израел. Французите не могът да се отърсят от подозрението, че Шарон включва и американските предразсъдъци по адрес на Франция в сметките си. След като французите се противопоставиха на нападението срещу Ирак, влиятелни гласове във вашингтон заговориха, че Франция би следвало да бъде наказана.

Естествено Шарон твърде добре знае, че "антисемитските инциденти4 във Франция се ограничават върху доста ограничен кръг извършители. Той говори за 10 % мюсюлманско население като база за "нова форма на антисемитизма4. Това изказване на свой ред се възприема от французите като провокация, защото създава отрицателни настроения между евреите и мюсюлманите в страната. Насочената срещу Шарон критика от страна на еврейско-френските кръгове, че "израелците наливали масло в огъня", също подхожда за случая. В случай, че за разлика от ”новата форма", има и стари форми на антисемитизма, то те се поддържат във Франция само от ограничени ултрадесни кръгове. В обществения живот, в стопанството, медиите, висшите учебни заведения от 1945 година насам не е недостатък да си от еврейско потекло.

Както всяка година така и през тези юлски дни в Париж се събужда спомена за голямата акция, при която френската полиция през 1942 год. събира хиляди евреи и ги предава на заколение от германците. Президентът Жак Ширак е първият държавен глава, който признава историческия дял от френската вина за гоненията на евреите. Дори още неговият предшественик социалистът Франсоа Митеран, който сам е бил чиновник на колаборационисткия режим от Виши, отхвърляше тезата за националната съотговорност. Ширак се ползва от всяка предлагаща му се възможност, за да изтъква равенството между всички граждани и да изисква енергични мерки срещу антисемитизма или расизма. Когато в началото на юни една група фантазиращи откачалници си измисли антисемитски атентат, извършен от млади араби в крайградски влак, президентът беше сред първите, които издигнаха искане за сурови наказания – още преди да са налице резултатите от разследването. Че по този начин е бил в услуга на мира между религиите, по въпроса френските мюсюлмани изпитват сериозни съмнения. Пък и не само те.