Подвизи по гедерейски

"ГДР и нейните военни" - така е озаглавена книгата на Винфрид Хайнеман, който внимателно оглежда механизмите на властта и управлението в бившата комунистическа държава. Режимът, пише той, е обичал да представя ГДР като миролюбива сила. Във всекидневието на реалния социализъм обаче ставало дума по-скоро за държава, която воюва на поне два фронта - срещу капиталистическия враг и срещу собственото си население. Въпросите на сигурността били винаги на първо място за правителството на ГДР, за което се казва, че „управлявало, забучено на върха на съветските байонети”.

Винаги готов!

В книгата си Хайнеман анализира структурите на отделните армейски подразделения и представя капсулирането им спрямо собствения народ чрез многобройни тайни разпореждания. Ето защо широки кръгове от източногерманците не са можели да се идентифицират с „народната армия”. През 80-те години в нея имало и някои „самостоятелно мислещи същества”, но те се губели на фона на множеството ограничени офицери.

Свободомислието е било възможно само в твърде тесни граници и заради перманентното следене от страна на Щази - тайните служби на ГДР. Това се отнасяло най-вече до граничните войски. Организирането на алтернативно или опозиционно движение в армията е било абсолютно невъзможно. Дори и най-незначителните форми на нестандартно поведение и критика спрямо държавното и партийно ръководство се наказвали с военен затвор.

В армията на ГДР е имало постоянна бойна готовност и 85% от войниците са били задължени да са на разположение по 24 часа в казармата. Друг феномен в източногерманската армия бил големият брой офицери. Срещу високите си заплати те изпълнявали задачи, които в Бундесвера се поемали от обикновени фелдфебели. Това не пречело обаче на самочуствието им и задължението им да моделират образа на капиталистическия враг, както и да внушават на войниците, че са „червените прусаци” - в духа на германската традиция.

За честта на "народната армия"

Авторът разкрива и малко известни факти от международните планове на гедерейската армия. Един от тези планове бил свързан с превземането на Западен Берлин. Любопитно е също така, че братската помощ за страните от Третия свят била на комерсиална основа. Либия и Сирия например си плащали за оръжията и обучението, получавани от ГДР.

Интересно е също така защо се смята, че източногерманската народна армия участва активно в потушаването на Пражката пролет през 1968 година, въпреки че в Чехословакия са изпратени всъщност 50 войника от командването за свръзка и телекомуникации. Причината: източногерманската армия била изключена в последния момент от общата операция на Варшавския договор, а това засегнало на чест гедерейския режим. Ето защо с типичните за Щази дезинформационни методи Източен Берлин успял да убеди собственото си население, че защитава комунистическия лагер срещу подривните елементи в Прага също така добре, както и останалите братски армии.

Истината е, че Москва не гледала с добро око на амбициите на източногерманските генерали да участват във военни операции. В крайна сметка съюзниците на ГДР във Варшавския договор, но и на ФРГ в НАТО са били на два пъти нападани и окупирани от германски войски. „Ето защо и двата военни съюза се стараят да използват военния потенциал на съответния си германски партньор, но и да гарантират собствената си сигурност”, отбелязва Хайнеман в книгата си „ГДР и нейните военни”.

Winfried Heinemann: Die DDR und ihr Militär. R. Oldenbourg Verlag, München 2011