По вида му ще познаеш, че е лош?

Опитвам се да слушам само себе си. Опитвам се да извадя истините от мен самия. Но някак не се получава. Може би защото в края на краищата съм една купчина от неща, взети назаем. Няма моя мисъл, която да не е продукт на нещо прочетено, на нещо измислено от някой друг, на нещо наложено ми от авторитетни за мен хора. И в стремежа си да се освободя от чуждите мнения намразвам всички авторитети.

Нима всяко мое поведение, всяка моя мисъл и идея са повлияни от друг? Нима истинският, автентичен мой порив идва единствено когато усетя глад или нужда от сън? Само тогава ли съм аз самият? Не, дори и тогава не съм. Аз ям така, както са ме обучили родителите ми - чрез груби репресии и коварно съблазняване; както са ме наплашили медицинските книги, както са препоръчвали в кулинарните списания и т.н и т.н.… Нищо не правя по лично свой начин! Убеден съм, че всеки човек стига до тези мисли. Но дали има такива, които се справят с това противно усещане?

Протестът и неговите очи, носове и вратове

Сега ходя на протестите в София. И гледам лицата. Опитвам се да мисля за тях най-благородни неща. Искам – мислейки за хората и за лицата им – да бъда благороден човек!

Виждам лицата на полицаите - тези, които пазят властта от протестиращите. Повечето от тези лица са с ниски чела. Сплеснати носове. Месести бузи и брадички. Съвсем тънки или безобразно тлъсти устни. Тук – раздалечени очи. Там – прекалено събрани. Изражения, които предизвикват у мен биологично, наистина атавистично настръхване. Такова сигурно изпитват животните, когато видят едри и застрашителни екземпляри от чужд, конкурентен вид. Почти всички сред тези млади хора (те наистина като цяло са млади, здрави и читави) са със затлъстяване. Това засилва настръхването ми.

После гледам лицата на протестиращите. Повечето ми изглеждат умни, високочели, благородни лица. Протестиращите също са млади. Но определено по-слабички. Деликатни. Очите им излъчват живина. Въодушевление. Може би, без да усетя, отбелязвам и следите от образованието, което винаги дава отпечатък върху лицата.

И тук идва моето мъчение. По никакъв начин не искам да категоризирам хората по външния им вид. Мразя всякакъв расизъм и всякаква евгеника. Мразя идеята за избрани по някакви белези хора, селектирани по качества  - като животни за разплод или клане. Тя е чудовищно противна.

И ето тук идва връзката с началото. Кое в мен идва от мен самия? Защо виждам полицаите като грозни, дебели, чужди хора? Защото съм на страната на протестиращите? Дали е така всъщност?

Защото се идентифицирам с протестиращите? И защо при полицаите подсъзнанието ми бързо и ловко натоварва възприятието ми с негативни нюанси? Защото приемам полицаите като чужди и затова успявам да подбера с очите си само противните черти?

Помислете и вие! Но всъщност: кое ме кара да искам така страстно да виждам не само противните им черти? И кое ме кара най-вече така силно да се срамувам, че виждам само противните черти на едни хора?

Само защото изглежда грозен и зъл?

Най-вероятно наложената ми чрез продължително и упорито възпитание догма, че за хората не бива по никакъв начин да се съди по външния вид! Но нима не е едно извънредно силно и тежко табу, налагано във възпитанието на образованите хора именно това: никога не помисляй лошо за човека, който просто само изглежда грозен и зъл, никога не съди по външния вид!

Да съдиш за хората по външния им вид в моето благородно възпитание (добро семейство, елитна гимназия, медицински университет и т.н.) е нещо, което се наказва с дълбоко презрение. Тоя, който съди за хората по външния им вид, чисто и просто е фашист. Така казва моето възпитание. Наложеното ми възпитание. И аз треперя пред него. И не смея да се отдам на лошо чувство към тези, които ми изглеждат зле и заплашително. За да не ме обвини моята съвест, моето възпитание във фашизъм и расизъм.

Но все пак: къде отива интуицията? Та нима не трябва да слушам най-първите, породили се без никакъв контрол, без никакво вътрешно насилие – свои интуитивно родени чувства и представи? Знам ли!? Ще има много да разсъждавам върху това.

Дотогава все пак препоръчвам на всички да продължат да слушат натрапената чрез възпитание своя съвест. И да не съдят за хората просто ей така – по най-грубите външни белези. Вече видяхме как един кандидат за шеф на ДАНС беше изхвърлен едва ли не най-вече заради ужасния му вид на престъпник. Къде ли не се обсъждаше именно това. Дори и най-умните, които все пак се удържаха и не говореха за външния му вид, а укоряваха постъпките му от миналото – и те все пак – най-вероятно несъзнателно – основаваха говоренето си на емоция, предизвикана от външния му вид. Те говореха за далаверите му, но все пак мислеха за вида му на мутра. Стъпваха на непоносимостта си към външния му вид. И след като бяха поговорили укорително за съмнителната му биография, накрая все пак казваха и по едно "Абе, не го ли виждаш как изглежда!".

Аз, между другото, се опитвах да се абстрахирам от външния вид и да се съсредоточа върху съмнителната биография. И какво се оказа: между външния вид и биографията имаше удивително съвпадение. Дали интуицията не е все пак ужасно права?

Гледайте делата им, не носовете!

Накрая взех, че почетох отново някои неща за и от Ломброзо. Този знаменит учен, който през втората половина на XIX век се е опитал да помогне на криминалистиката, създавайки теория, според която има хора, които са родени престъпници и те могат да бъдат разпознати по външния вид. Това са нискочелите, събранооките, сплесканоносите - представителите на т. нар. вид хомо деликвенс, измислен от Ломброзо. Престъпен човек.

После помислих. И си дадох сметка, че от тази доста впечатляваща теория, до която и аз – гледайки протестите - интуитивно бях стигнал… та от тая теория – се е пръкнал (наистина!) нацисткият расизъм. И преследването на всички неблагонадеждни, избрани за такива по чисто антропометрични показатели.

Та така. Дадох си сметка. И сега - като ходя по протестите - ще се опитвам да не гледам лицата на полицаите с интуитивно презрение. Но няма да спра да наблюдавам внимателно поведението им! Делата им. Няма да съдя (подобно на нацистките лекари) по носовете, а по делата. Ще гледам делата. И то не само на полицаите.

Автор: К. Терзийски/Редактор: М. Илчева