Орхан Памук: "Истанбул. Спомени за един град"

“Градът, в който премина детството ми, беше точно такъв, какъвто го описвам. Той беше меланхолно място, място, облъхнато от тъга.”

Орхан Памук, Нобеловият лареят за

2006 г. представя последната си книга: “Истанбул. Спомени за един град.” Прелестно обяснение в любов, отправено към града, който писателят познава така добре, както никой друг; историята на едно колоритно средище и биографията на един голям писател, които се преплитат по необикновен и увлекателен начин.

“В търсене на меланхолната душа на своя роден град Орхан Памук откри нови символи на сблъсъка и преплитането на културите” – така Нобеловият комитет мотивира решението си да присъди на писателя литературната награда за 2006 г. Отвори ли последната книга на Орхан Памук, читателят ще добие усещането, че тази преценка е направена като че ли тъкмо за нея. Изтокът и Западът, европейската култура и ислямската традиция, тяхното влияние, излъчване, привличане, отблъскване и многообразни следи са поместени в пространството на града и неговото минало, същевременно те са и органична част от спомена, делника и личността на разказвача.

Мюнхенското издателство “Ханзер представи последната книга на Орхан Памук буквално дни след известието за Нобеловата награда – със специална рекламна притурка към мкорицата и в превода на Герхард Майер.

“Като дете дълго време не ме напускаше мисълта, че някъде в Истанбул, в някоя къща, подобна на нашата, вероятно живее още един Орхан, моят двойник, близнак, другото ми Аз. Кога и как се е заселила в мен тази представа, вече не помня. Но въображението, страховете, недоразуменията и случайностите постепенно я укрепиха. /.../ Чувствах ли се нещастен, на драга сърце си представях, че отивам да живея друг живот в някакъв друг дом – същия, в който живее другият Орхан, и тогава мисълта, че съм този, другият, ми харесваше и аз се греех на неговото щастие. Това ме окуражавеше тъй много, че всъщност не се налагаше действително да отивам някъде другаде.”

Истанбул, неговият “литературен център”, както Орхан Памук го нарича, оживява в призмата на спомена; тази книга е колкото портрет на града с неговата богата история и странна амалгама от източни и западни културни влияния, толкова и роман на развитието. Роман за това как едно будно момче, израснало на кръстопътя на културите,раздвоено между културната принадлежност и културното си самоопределение, търси и намира своя път. Открива призванието си да бъде мост между културите, между Орхан и другия Орхан.

“Съдбата на Истанбул е моята съдба. Чувствам се свързан с този град, защото той ме направи, което съм. Описвам Истанбул, когато описвам себе си, и описвам себе си, когато описвам Истанбул”.

“Истанбул. Спомени за един град” е разказ, облъхнат от любов, стаено щастие и меланхолия. Разказ на един вещ екскурзовод, който развежда читателя из криволичните улици на детството и младостта си, въвлича го в семейната история и йерархия на големия Памуков род, показва му чара на изчезнали дюкянчета, будки и калдъръми, спира погледа му върху махали и къщи, развалини и описания на пътешественици, учени, художници, поети; кара го да усети особената атмосфера и особената прелест на Босфора, поднася му мозаечната черно-бяла снимка на един неповторим живот и на един пропит от меланхолия град. В отделна глава Орхан Памук обяснява какво стои зад “черно-бялата атмосфера” в неговата книга:

“Стари, пръснати по хълмовете гробища, порутени градски стени, които изглеждат като отвесно виещи се, постлани с калдъръм улици, киносалони, които след някое време някак си започват да си приличат, будки, в които се продава сютляж, продавачи на вестници, среднощни улици, по които залитат пияници, мъждукащи улични фенери, кораби с димящи комини, които кръстосват Босфора, гледката на заснежения град: всички тези признаци на все същата черно-бяла меланхолия.”

Меланхолно и същевременно иронично писателят признава своя “локален истанбулски патриотизъм”; говори за люшкането си “между два свята, цената за което е самотата, а отплатата – оригиналността”. И за “хюзун” – меланхолията, която “подхранва обърнатата навътре душа на Истанбул.” Улавяйки в призмата си душата града, Орхан Памук разпалва въобръжението и копнежа; кара те да поискаш с очите си да видиш този град, чиято меланхолия е един вид защита, начин с достойнство да се превъзмогват повратите и ударите на живота. За “вълшебника в писателя” отваря дума Памук в едно от съчиненията си; книгата “Истанбул. Спомени за един град” като че наистина носи почерка на вълшебник, чийто разказ е изплетен така, че документът и споменът се превръщат в изящна и мъдра поезия.