Опиянение от възхода на Китай

Преди точно 40 години в Китай започна политиката на реформи и откритост, която промени не само страната, но и света. И точно затова е странно, че светът почти не обръща внимание на този юбилей. Почти никой в Европа не знае какво точно се случи в Пекин през 1978 година. Китайците пък считат това незнание за пренебрежение към техните постижения. 

Това може и да е вярно донякъде. Но основната причина за липсата на резонанс извън Китай е друга: Комунистическата партия отказва да преосмисли миналото и вместо това предписва на народа ударна доза национална гордост, изчистена от история. Във всяка друга държава подобна годишнина би породила дискусия за поуките от миналото, постиженията и провалите. В Китай обаче е различно.

Много пъти Комунистическата партия е инструментализирала или пренаписвала историята, за да легитимира властта си. Но триумфализмът, с който китайското държавно ръководство почита тази 40-та годишнина, а и безпардонността, с която първият държавен и партиен ръководител Си Цзинпин сега бива обявяван за герой, надминават всякакви граници. 

"Незряло усещане за величие"

Преди около година един китайски партиен функционер предупреди, че може би се завръща манталитетът на "Големия скок“, обявен от Мао Цзедун – пагубна идея, отнела живота на милиони китайци. Директорът на Центъра за външна политика към държавното партийно училище на Китай каза по този повод, че зад това прозира "незряло усещане за национално величие", както и "опиянение" от възхода на Китай на фона на упадъка на много други нации. От историята на "Големия скок" могат да се извадят много ценни поуки, но за съжаление тя е табу. Книгата "Надгробна плоча", описваща глада в Китай, породен от въпросната директива на Мао, е забранена в Китай. А портретът на човека, предизвикал тази катастрофа, все още краси централния площад „Тянанмън“ в Пекин. 

През следващата година предстоят и други важни годишнини -  например 100-годишнината от движението "Четвърти май", опитало се да дефинира по новому ролята на Китай в света след края на Първата световна война. Това би бил идеалният повод за започване на дебат за отношенията между Китай и Запада. Но е малко вероятно такъв дебат да бъде допуснат. На 4 юни пък се навършват 30 години от потушаването на студентското движение от 1989 година - събитие, което Комунистическата партия много успешно успя да изтрие от колективната памет на страната. Преди три години се уверихме в това: тогава писателката Луиза Лим показа на сто студенти от Пекин снимката, известна по цял свят: на нея се вижда мъж, който се опитва с тялото си да спре танк на площад „Тянанмън“. Оказало се, че само 15 от студентите са разпознали на фотографията своя град, останалите са посочили, че снимката навярно е правена в Южна Корея или Косово.

През май тази година пък се навършиха 10 години от унищожителното земетресение в Сечуан, погубило близо 70 000 души. Но почти нямаше възпоменателни прояви по този повод, защото събитието неминуемо щеше да припомни една от основните причини за големия брой жертви: заради калпавото строителство тогава рухнаха и много училища, погребвайки под развалините хиляди деца. Как точно едно общество може да преодолее такава травма, когато му е наложено мълчание по темата? Затова пък можем да си представим с каква еуфория ще бъде отбелязана 70-та годишнина от основаването на народната република през октомври 2019-та. Всичко това, разбира се, не е нищо ново. Но при управлението на Си Цзинпин пространството за водене на обществени дебати намаля още повече. 

Така зейна още по-голяма пропаст между това, което светът мисли за Китай и онова, за което се мисли самият Китай. Когато германският президент Франк-Валтер Щайнмайер при последната си обиколка в Китай включи в речта си пред китайски студенти и цитати от китайски мислители, по лицата им можеше да се прочете откровено неразбиране. Просто младите хора не познават историята на Китай – на страната, за която говореше Щайнмайер. По същия начин много китайски студенти в чужбина искрено се изненадват, когато научаат, че хората на Запад имат много по-различно мнение за Тайван или Далай Лама. 

Пропаганда и анти-пропаганда

В Китай е трудно да бъде организирано общо честване дори за жертви на военни престъпления. Когато миналата година Китай покани и европейски дипломати да почетат 80-та годишнина от клането в Нанкин, повечето от тях отказаха, защото знаеха добре, че Китай обикновено използва повода за мощна антияпонска пропаганда. Подобно нещо подхранва отчуждението. И ако Китай беше някаква островна държава, това нямаше да е чак толкова трагично. Но Китай не е остров и отчуждението е нещо много опасно, особено на фона на конфликта между Китай и САЩ. 

Вярно е, че младите хора в Китай не вярват сляпо на тази пропаганда. Но когато някой насила ги осъжда на амнезия и им разказва разни митове за партията, това намалява техния интерес към собствената им история. Как се поддържа единството в едно общество, чието колективно съзнание се крепи на кухи фрази? Дотук обяснението винаги е било, че Китай се развивал толкова бързо, че хората просто нямали никакво време да гледат назад в историята. Но какво ще стане когато един ден темпото спадне, икономиката започне да стагнира, а изчистената от всякаква история национална гордост остане единствената спойка на това общество?