Народът мълчи, вцепенен от успехите си

Колкото повече гонен, толкова повече жив. Тази максима напомни за себе си в последните празнични дни, когато в София беше открит паметник на сатирика Радой Ралин, изработен от Георги Чапкънов. 

Никоя официална власт не го е финансирала, а академичните власти не го поискаха близо до университета. Парите за изработването на паметника са събирани трудно и дълго, инициатор е фондацията, носеща името на поета. На откриването му дойде само един представител на общината.

Тези елементи не носят непременно обвинителен характер. Радой Ралин се оказа сериозно изключение от правилото, че властите обичат сатириците само когато те вече не са между живите. В неговия случай властите и сатирикът се оказаха разделени дори и след смъртта на човека, който днес има замислен от приятели паметник, а приживе получаваше 61 лева пенсия, нямаше телефон и никога не се оплакваше.

"Който постъпва честно, не живее лесно"

Сегашният бронзов Радой Ралин не е стъпил на пиедестал, има човешки ръст и се смесва с хората от площада, до който живееше живият Радой Ралин. Това е пластичното изражение на един показателен факт от съвсем друга област: 8 години след смъртта си сатирикът е цитиран не просто повсеместно, но и с нарастваща честота. Това поне показва един неизчерпателен и повърхностен поглед в търсачките на няколко медии.

С негови епиграми и крилати фрази се илюстрира практически всеки феномен от публичния живот – от хала на здравеопазването, през чалгата, та чак до политическите срещи на върха. Едно издание коментира пореден скандал в здравеопазването с епиграмата "Лекарите скарани, сестрите издокарани, санитарите прости, а болните – бог да ги прости!". Друго резюмира моралната криза в православната църква с лаконичния израз на Радой Ралин: „полковници-духовници“. Трето прибягва наведнъж до пет-шест епиграми, обобщаващи живота в България: "Кой постъпва честно, не живее лесно", "Революцията е една премиера. После спектакълът пада.", "Демокрация без култура е нула!".

Намерил се е цитат дори и за кризата в журналистиката: "Журналистиката стане ли ялова, ражда ежедневно сензации." Дори и за чалга-естетиката: "Славна е нашта: един плаща, друг разгаща". Дори и за фалшивите идоли: „Погодил Номерайнов“ /пародийна трансформация на името на Богомил Райнов/.

Всъщност най-удивителното на тези цитати е тяхното извънредно разнообразие. Нищо общо с останалите писатели, след които обикновено остават по една-две запомнени крилати фрази. Радой Ралин е автор и на една епиграма, която се използва масово и почти непрекъснато: „Страх ме е не от министъра на културата, а от културата на министъра“. Разпространението на тази фраза се дължи предимно на настоящия министър, макар че доста други преди него са оставили подобна следа в историята.

Все още жив - в бронз, на площада

Най-цитираният в медиите автор инак е Алеко Константинов, чиято популярност достигна нови върхове в последните години покрай неуморното опростачване на политическия живот. Цитира се предимно главата „Бай Ганьо прави избори“, писана преди сто години, но удивително пасваща на мутризацията на местния вот през 21-и век и феномена „купуване на гласове“.

И ако сега някой попита дали още сто години и след Радой Ралин хората мълчаливо ще понасят това дежа вю, за отговор може да се ползва поредната фраза на бронзовия човек от площада: „Когато един народ мълчи, навярно е вцепенен от успехите си.“

Автор: Т. Ваксберг, Редактор: А. Андреев