Накъде ще се отправи Европа?

„Европа на различните скорости” е просто една от главните димки, които са пуснати в момента. Нейни тъй да се каже „подчинени димки” са твърденията, че Германия и Франция командват според своя вкус по-малките и по-слаби държави и че тези по-малки и по-слаби държави, особено в Средна и Източна Европа, са натирени в европейското мазе. А мегадимката е, че Евросъюзът се разпада.

Ще попитате: Кой и защо пуска тези димки? Отговорът е лесен. След Брекзита и преди съдбоносните национални избори, които предстоят в няколко европейски държави, на политиците изобщо не им е изгодно да обсъждат на глас единствения спасителен изход за Евросъюза: задълбочаването на интеграцията. Вместо това те стоварват върху „Брюксел” вината за проблемите и се опитват пред домашните си избиратели да покажат, че водят в Европа политика, защитаваща преди всичко националните им интереси. Факт е обаче, че тъкмо от предстоящите избори в Холандия, Франция и в Германия (а да не забравяме и българските избори) зависи накъде ще върви Евросъюзът занапред. Мнозина от европейските лидери хем знаят, че ЕС има нужда от промени и решителен тласък, хем пък тихомълком се надяват, че всичко ще продължи както досега. И понеже с „Бялата книга” Еврокомисията и нейният председател Жан-Клод Юнкер поставиха ребром въпроса и притиснаха до стената националните държави със справедливото настояване да не прехвърлят отговорността, а да решат какъв Евросъюз искат, сега в ход влязоха димните завеси.

Разфазирана интеграция и селективна солидарност

„Европа на различните скорости” е димна завеса дотолкова, доколкото тази разфазирана интеграция отдавна вече е факт: Шенгенското споразумение и Валутният съюз са само два от примерите. Тъй че е неуместно този проект да се „продава” като някакъв изход от кризата. Той работи, но не е изход. Измамно е и твърдението, че Париж и Берлин командват останалите. Просто защото двете страни реално имат различни приоритети. Заедно с други южноевропейски страни Франция иска по-хлабава валутна и бюджетна политика, повече общи мерки срещу безработицата и обща данъчна политика, докато Германия и част от другите северни страни иска точно обратното, плюс солидарност в миграционната политика. Всъщност, единственото общо между Париж и Берлин е смисленият възглед за по-нататъшна интеграция в областта на отбраната и сигурността.

Също по вътрешнополитически причини, лидери в няколко държави от Средна и Източна Европа, обвиняват Евросъюза и „големите”, че им обръщат гръб. Всъщност обаче искат селективна солидарност: хем да получават огромните евротраншове, които на практика идват именно от големите държави, хем да не участват в усилията за обща данъчна, социална и трудова политика и особено в разпределянето на бежанците – просто защото всичко това не им е изгодно и отчасти дразни избирателите им.

В момента всеки дърпа чергата към себе си. Но това не означава, че ЕС се разпада. В края на годината, след драматичните избори и в зависимост от тях, Евросъюзът ще поеме нанякъде: или назад към разширена зона за свободна търговия или напред към федерална структура от национални държави. Няма да е нито „по старому”, нито „развод”, нито различни скорости. А решението за посоката ще вземат както избирателите, така и, в крайна сметка, техните избрани лидери. Дано и едните, и другите се отърват от сегашното си късогледство и опортюнизъм.