Коментар от Петер Филип за положението в Ирак:

Американският министър на отбраната Доналд Ръмсфелд окачестви неделята, когато при свалянето на хеликоптера им в Ирак загинаха най-малко 15 военнослужещи на САЩ, като "трагичен ден". Тази най-тежка загуба на американските войски се разигра в особено опасния район на Фалуджа, известен като "сунитския триъгълник". Срещу войските на САЩ тук се оказва най-силната съпротива, като се изключи Багдад. Несъмнено рекордът е тъжен. Особено, като се има предвид, че броят на американските жертви след официалното приключване на бойните действия междувременно надхвърля броят на загиналите през самата война.

Несъмнено това е достатъчна причина не само за САЩ, да се преосмисли основно ситуацията. Американците обаче могат да въртят и сучат, колкото си искат, но плановиците на войната в Ирак така или иначе няма да намерят осъществим изход. Не по-малко неосъществимо обаче, а освен това и доста нетактично би било, сега да се препоръча на американците, че както проличава оттеглянето им би било най-подходящото средство за избягването на подобни кръвопролитни инциденти.

Защото дори онези, които открай време са против войната, не могат сега да се самозалъгват, че положението в Ирак би се подобрило в резултат на подобно отстъпление. Вероятно би настъпило точно обратното. Защото може да се предположи, че в такъв случай биха се организирали онези сили, които въпреки всички привидности не са така добре организирани, както изглежда на пръв поглед. Сега няма организириана всенародна съпротива срещу окупаторите, а Ирак е твърде далече от превръщането му във "втори Виетнам".

В Далечния изток навремето американците се сбълскваха с широка съпротива, докато в Ирак все още си имат работа с разнородни групировки, които всяка сама за себе си, не разполагат с достатъчна организационно структура и не взаимодействащи помежду си. От една страна това са привържениците на старрия режим и останките от бойците, наричащи се "Федайините на Саддам", а също така чуждестранни наемници и недоволни бивши военни или пък иракчани, провенили мнението си за американците чак след започването на войната. А има и терористи от рода на "Ел Кайда", които сега се опитват да осъществят в Ирак онова, което не им се удаде в Афганистан:

да нанесат на американците осезаеми загуби, а заедно с американците и на всички останали чужденци. Дали ООН или Червения кръст - за тях всичките са маши на САЩ. Така че всеки разполага с събствени мотиви и не може да се говори за борба на широк фронт. Това пролича в особена степен по време на оповестения през уикенда "Ден на съпротивата", от който повечето иракчани се измъкнаха, оставайки по домовете си. Въпреки всичко и разнопосочните групировки са в състояние да нанасят големи щети:

оръжия и боеприпаси в Ирак има в огромни количества, американските войски са под път и над път и ако се изстрелят две ракети по един не особено маневрен транспортен хеликоптер, то попадението е почти сигурно. Всъщност е даже учудващо, защо подобно нещо не се е случвало досега. А такива инциденти могат да се повторят по всяко време. Или както горчиво призна Доналд Ръмсфелд: "В една дълга и сурова война ще има и трагични дни."