Когато мюсюлманите бяха прогонени

През 711 година нашествениците прекосяват Гибралтарския проток между Северна Африка и Испания и поставят началото на цяла нова епоха: властта на маврите на Иберийския полуостров. Те пристигат със своето ислямско вероизповедание и с един непознат език, започват да строят джамии и обществени бани, а в селското стопанство въвеждат авангардни методи на напояване. Маврите бързо се разселват, но не успяват да пробият към останалата част от Европа. В крайна сметка съсредоточават властта си в Южна Испания.

През 756 година династията на Омаядите основава своя емират в Кордоба, а през 929 година Абд ер-Рахман III го превръща в халифат и става първият му халиф. Блясъкът на Кордоба продължава един век, след което халифатът се разпада на редица малки емирства. Династиите на Алморавидите и Алмохадите се опитват да се стабилизират през следващите столетия, но в крайна сметка не успяват да устоят на натиска на Реконкистата, тоест – възстановяването на испанското и християнско владичество.

Реконкистата започва в Северна Испания и протича под покровителството на апостол Яков, чийто гроб по чудодеен начин е бил открит през 9-и век в град Сантяго де Компостела - името на града идва тъкмо от Яков. Според легендата, в битката в Риоха „Свети Яков Мавъроубиец" (Matamoros) е дал сили на християнските войски, а оттам насетне се превръща в патрон на борбата за повторно възцаряване на Кръста срещу Полумесеца. Християнските войски печелят няколко ключови битки – край Навас де Толоса през 1212 година, превземането на Кордоба (1236) и на Севиля (1248) и изтикват мюсюлманите от династията на Насридите в последната им крепост – Гранада.

Последната битка

Точно преди 525 години в Гранада трябва да се състои последната битка, но на 2 януари 1492 година последният емир от Насридите на име Боабдил без бой се предава в ръцете на така наречените „католически крале" – Фердинанд Арагонски и Исабела Кастилска. Тази капитулация е уговорена няколко седмици по-рано. Фердинанд и Исабела обещават, че и занапред ще уважават вярата на маврите. Според легендата, когато напуска Гранада, 32-годишният Боабдил в един момент се обръща за последен път с просълзени очи назад към града. Това място по-късно ще бъде наречено „Въздишката на мавъра", а преданието твърди още, че в мига на тази въздишка майката на емира избухнала в гняв: „Ревеш като жена, защото не можа като мъж да защитиш царството си."

Безкръвното превземане на Гранада бележи и края на Реконкистата. В същите онези години Испания вече се намира в подем и в навечерието на своето утвърждаване като световна сила. За това обаче ѝ помага и историческата случайност: през същата тази година, изпълнявайки мисия за „католическите крале", Христофор Колумб открива „Новия свят" – Америка.

След като е възстановена вътрешнополитическата цялост, на дневен ред излиза и възстановяването на религиозното единство. Но това изобщо не е толкова лесно, защото – за да спазят обещанието си – Фердинанд и Исабела трябва да намерят начин да интегрират подчинените маври-мюсюлмани. Да не говорим, че за Католическата църква допълнителен трън в окото представляват и евреите. През същата 1492 година е приет така нареченият „Алхамбрийски декрет", който задължава евреите от Кастиля и Арагон или да се изселят, или да приемат християнската вяра. Алхамбрийският декрет ще има катастрофални последици, защото прокудените евреи лишават Испания от важни икономически импулси и от свойствената за тези хора стопанска далновидност.

По-късно на мушка са взети и мюсюлманите. Дори онези от тях, които насила приемат християнството, не могат да са сигурни за имуществото и живота си. Вечно ги дебне изпитателният поглед на Светата инквизиция, която непрекъснато ги подозира, че тайно продължават да се кланят на Аллаха. През 1609 година всички покръстени мюсюлмани също са прогонени от страната.

От мавританските времена в Испания са останали забележителни архитектурни паметници като дворецът Алхамбра в Гранада или джамията в Кордоба. Южна Испания и до днес разказва приказките от 1001 нощ, за да привлича романтнично настроени туристи, но всъщност Реконкистата остава в историята като труден и кръвопролитен процес.