Кога, дали, защо?

Това, което предизвика необичайния двустепенен бум през 90-те и в началото на новия век, едва ли ще се повтори. Става дума, първо, за падането на националните граници с края на Студената война, наречено „глобализация”. Тези граници няма накъде повече да падат; напротив, днес те по-скоро се възстановяват, доколкото отвсякъде чуваме за икономически патриотизъм, здравословен протекционизъм, възроден национализъм. Народите са огорчени от нарасналата несигурност, деиндустриализцията, разтварянето на социалните ножици - така, както е било между двете световни войни, когато на подобно огорчение правителствата са отговорили с бетониране на границите.

Всеки за себе си...

Другият момент е изкорубването на социалната държава, което проведоха цяла серия неолиберални политици от Тачър и Рейгън насам. Те не толкова изхарчиха парите и натрупаха дългове, колкото изядоха инвестициите в образование, здраве, пътища, териториално развитие, сигурност. Няма какво повече да се приватизира, да се съкращава, да се икономизира - обществата трябва наново да инвестират в публични политики, а това е много скъпо и няма как да не дръпне стопанствата назад. Какво струва изграждането на една европейска здравна система например можем да видим, следейки титаничните усилия на Обама днес.

Накрая, еуфоричното развитие на последните две десетилетия се дължеше до голяма степен на технологичния скок, свързан с интернет. Но потенциалът на това нововъведение днес сякаш е изчерпан, а технологичната граница - достигната. Дали на хоризонта се задава друго подобно епохално откритие? Това никой не знае. Във всеки случай нанотехнологиите засега са по-близо до фантастиката, а що се отнася до производството и търговията с изкуствени органи, то рискува да срещне съпротива от религиознен, правен и юридически тип и едва ли ще произведе подобен бум.

Е, какво би станало, ако се наложи да живеем така в следващите 10-20 години? „Така” значи с минимален растеж, с отслабваща вяра в икономическите чудеса, с все по-голямо раздразнение към националните власти, които не ни осигуряват „дължимото”. Как ще живеем, ако на пазара не се появява всяка година някаква нова машинка, която желаем, обладаваме, разучаваме, после изхвърляме? Ако престанем да вярваме, че децата ни ще живеят по-добре от нас?

В очакване на кризата made in China

Разбира се, още известно време публичните говорители ще прехвърлят отговорността върху други - първо бяха комунистите и корумпираните политици, сега са западните банки, утре ще е кризата в Китай, която много вероятно ще разтърси света също толкова, колкото и американските дългове. Известно време ще чакаме европейските фондове да ни запушат дупките, после чуждите сенчести инвестиции - и после какво?

Всъщност най-дълбоката причина за упадъка на съвременните общества е нещо, което никой на изговаря. Гражданите престанаха да се идентифицират едни с други, съответно - да искат да плащат едни за други. Богатите европейски страни вече не са склонни да подпомагат бедните, както е било при създаването на ЕС. Защо ли? Е, можем да измислим разни причини, културата била различна, едни били пост-комунисти, втори - православни. Но пък не е ли била също толкова различна културата на Хамбург и Неапол във времето на Аденауер и Де Гаспери?

Столицата не иска да плаща за периферията, богатите провинции в Белгия или Италия искат да се освободят от бедните си роднини (това освобождение, впрочем, се случи на практика в Чехословакия и Югославия, спечелиха чехите, спечелиха словенците). Една професионална гилдия все по-трудно намира общ език с друга, защото старата солидарност е заменена с представата за конкуренция пред държавните фондове. А ромският проблем и в България, и в Словакия, и в Италия, и във Франция въвежда един доста дивашки нюанс на ставащото - тези не са от нашите, да ходят където щат.

Да умираш за родината не е модерно

На мястото на обединяващите идентичности от типа на класата или нацията е ударил часът на диференциращите - като корпорацията, марката, лайфстайлът, но също етническата или религиозна група, микро-регионалната идентичност. Чудно ли е тогава, че вече няма големи масови партии? Че никой не иска да плаща данъци? Да умира за родината си?...

Самата идея за почтеност, на която се крепеше досегашният капитализъм, предполага, че сме част от някаква голяма група, която ще ни уважава, ако сме морални или ще ни отхвърли, ако не сме. Когато светът се е фрагментирал до такава степен, това вече няма особен смисъл и единственото рационално поведение е всеки за себе си. Това светкавично разбраха не само българските мутри, но и американските банки.

За съжаление историята показва, че от подобен морален колапс обществото излиза вследствие на голямо нещастие, което сплотява, връща чувството на солидарност. Освен ако по някакво чудо не се появи разум, който да върне усещането за принадлежност към нещо по-голямо...