Какви са възможностите пред американската политика в Ирак ?

Сред американските военни - на ниво съветници - се обсъжда, дали военното присъствие да не се редуцира до минимум, а крайните цели да бъдат заменени с други: весто демокрация - само стабилност, а може би дори с помощта на иракски генерали от Садамовия режим. Други експерти, като например бившия съветник в Пентагона Ендрю Крепиневич обръщат проблема наобратно: След като целите - т.е. проамериканска демокрация и стабилност - не се изоставят, то времетраенето и продължителността на войната би следвало да нараснта драматично. Това обаче застрашава поддръжката за военната политика у дома -сред избирателите.

Официалната цел е създаването на функционираща, стабилна демокация. Проблемът в това отношение е, че почти няма иракчанин, който да вярва, че САЩ искат именно това. Иракчаните смятат, че САЩ са в региона, защото искат политически да контролират Ирак. Избухналият скандал около изтезанията на иракски затворници разсипа и последното зрънце доверие към САЩ. Как САЩ биха могли да възстановят това доверие? Изтезанията би трябвало да се разследват от независими институции /досега с тях се занимават само вътрешновоенни инстанции/ и те да включват известни иракчани. Например би могъл да бъде привлечен бившият иракски министър по въпросите на човешките права Абдул Басет Турки. Той впрочем обвинява американския цивилен администратор Пол Бремър в лъжа, като казва, че още през ноември нималата години лично му е обърнал внимание върху проблема. Бремър пък твърди, че за пръв път е чул за изтезания срещу иракски затворници през януари. Друга възможност би била, да се допусне независимо иракско разследвание. Нали и без друго целта е да се създаде суверенен Ирак. Нужно е незабавно спиране на всякакви изтезания, включително и на тези, които според собствените изявления на министъра на отбраната Рамсфелд са били одобрени от него. Задържаните са били систематично малтретирани по висша заповед, защото към тях е бил прилаган твърде съмнителния модел "Гуантанамо" С тази разлика обаче, че според доклада на Червения кръст , позововащ се на източници от американската армия - иракските задържани в огромната си част - и по точно - между 70 и 90% са хора, попаднали в ареста случайно и така да се каже - от неопитност, а не защото са терористи. И най-вече е нужно президентът Буш да покаже, че е срещу изтезанията, като пожертва министъра на отбраната Рамсфелд, независимо от това, дали той го е заслужил или не. Това би бил далеч по-видим сигнал и послание, което би се разбрало в Ирак. Друго послание би било свързано с по-тясното обвързване на ООН в страната. САЩ носят отговорност за Ирак. Те са длъжни да я демонстрират, а не да наемат частни биячи, които после да не носят отговорност пред никого за изстъпленията, които са извършили. Наемниците, които бяха въведени от Рамсфелд, е време да си отидат. При провинения срещу невинни иракчани трябва десет пъти по-бързо от сега и не само в случайни моменти да се изплащат щедри обезщетения, а при инциденти, завършили със смърт, виновните да бъдат наказвани. Останалите стратегически области са икономиката, иракското правителство и сигурността.

САЩ трябва значително да увеличат числеността на войските си, като в същото време обявят срок за изтеглянето си от страната - например след 3 до 5 години. Това ще направи постигането на сигурност в този преходен период по-лесно, а в същото време биха се неутрализирали иракските опасения, че американците са решили да останат завинаги. Другите алтернативи са немислими. Едно незабавно изтегляне от Ирак означава победа на партизанската война и краят на всякаква надежда за стабилна демокрация. Вариантът на минимално военно присъствие при едновременен отказ от демокрация би могъл да спаси имиджа на американците, но на практика означава фактическа капитулация и края на всякакави претенции за морално водачество на американската външна политика.

Бунтовнически групи като тези във Фалуджа или пък в шиитския юг би трябвало да бъдат държани в шах, но не и да бъдат унищожавани. Възстанията там - отчасти са по вина на самите американци - защото шиитите там щяха да останат спокойни, ако не беше издадена заповед за задържането на техния водач Муктада Садр. От друга страна - все някога ще има избори. Онези сили, които сега стрелят по американци, някой ден ще подкрепят политически партии и ще се ползват със славата на борци от съпротивата. Колкото по-ожесточени са битките, толкова повече бъдещето на Ирак ще зависи от тези първоначално маргинални екстремисти. Най - голямата опасност са гражданската война и разцеплението на страната, което впрочем може да стане и сега вследствие на настоящата, инспирирана от американците преходна конституция. В тази област няма някакви магически средства, а международната общност ще трябва да упражнява успокояващо влияние върху кюрдите. Впрочем, магически средства и без друго липсват - динамиката на развитието сочи по посока на хаос и ужаси.