Имаше едно време хумор...

Да създаваш хумор, това означава да… Да, всеки, който е мислил за Словото, за Човешкото, за Мисълта, е мислил със сигурност и за това: кое е смешно в тоя живот? Според мен - като човек с доста голям опит в писане и създаване на телевизионен и вестникарски, пък и всякакъв хумор - смешното е там, където има норми.

Хм - ще изхъмка някой сериозен човек. Когато в детството ми прочетях това звукоподражателно междуметие - Хм, винаги изпадах в нервна почуда. Как ли човек, когато се учудва, може да каже първо Хъ, а после и Мъ? Чудех се и се дразнех и на несъвършенството на езика, и на разните дълбокомъдри и многоучени граматици и езиководци, които според мен бяха виновниците за това спънато буквосъчетание.

Но малко по-късно аз и моите приятели го ударихме на смях. Започна да ни става смешно, когато изричахме нарочно това Хм именно като Х и М. Тоест - ние се подигравахме с това, което мъдрите езикотворци бяха създали. Гаврехме се с езика. С една Норма.

Добрите стари времена

И така. Смешно е, когато имаш някаква норма. И я подритваш леко с крак, а тя се клати. Рецептата за смях, която бих написал в началото на моята готварска книга за смешки, е следната: Вземете едно табу. Сложете го в тенджера под налягане, подправете го с инстинкти и други природни треви и го сварете. Когато табуто е напълно задушено и кипнат инстинктите, раздавайте на гладни хора. За да се смеят.

Имаше едно време хумор… Така казват старите хора. Примерно аз. Но аз нито съм чак толкова стар, нито пък чак толкова глупав, та да изпадам в идиотското самоокайващо и злорадо клише - да тъгувам по старите велики времена, в които е имало всичко, а сега вече е настанала пълна мизерия, духовна и всякаква, и вече нищо няма и нищо не е тъй хубаво, както преди.

Прекалено глупаво е това клише. Още от Стария завет, в който Адам живя деветстотин години, а след него човекът деградира с всяко поколение и живее все по-малко - та оттогава наблюдаваме все това глупаво клише: че колкото по-напред вървим, толкова повече напредва човешкият упадък.

Смея се на това клише. Смея се и на мисълта, че само преди е имало хумор. Защото докато човек има лимбична система в мозъка, докато има хипокамп и корпус амигдалоидеус и серотонинови трансмитерни системи, ще продължи жизнеутвърждаващо и безгрижно да се смее. Пък ако ще всички мрачни теоретици на хумора да казват, че вече няма на какво да се смеем.

Но все пак… Наистина във време, в което повечето табута са се сринали като гнили стобори, във време, в което нормите са извънредно неустойчиви и неустановени, в такова едно време е някак доста трудно да се установи кое е смешно и кое - просто тъпо. Но да говоря с примери. Примери, примери, примери. Само в тях има някаква истина.

Човекът, който риташе срещу нормите

В моята младост имаше един истински герой на смеха. Когото днес вече никой не обича, никой не смята за велик. Или пък дори и да го смятат за велик, никой не го смята за истински смешен. Дори най-гладните за литература книгомани казват за него с малко тъга: Не го разбираме, много е интересен, но не ни е смешен…

Говоря за моя кумир Ярослав. Хашек. Онзи светъл лик от моето късно детство и ранна младост. Има ли кой сега да се посмее на неговите велики смешки? Да, има. Ние, по-старите, тия, които сме били в армията, които сме живели под смрадливия и задушаващ ботуш на някаква лява или дясна диктатура, които сме се свивали и оглеждали подозрително за влажната и хриплива сянка на Тайната полиция…

Ярослав Хашек. Човекът, който е учудил дори свръхсвободолюбивата пражка бохема с пълното си незачитане на каквито и да било норми. Този, който на смях и на десет бири е казал: Аз първи ще се запиша доброволец във войната. В Първата световна. И първи ще премина фронтовата линия, хахаха - с вдигнати ръце! Ще се предам най-безцеремонно на врага! За ужас на всички тъпи патриоти и милитаристи. Ще ритна всички норми! Долу ръцете от свободата на смеещия се човек!

Казват за него, че след като бил изчезнал от Прага за година-две, се върнал дотолкова странен, че даже пражките бонвивани и кръчмарски либертинци се втрещили. Той се бил научил не само да пие опиева тинктура, но и да дъвче тютюн. Като някакъв американски фермер. Свободолюбив човек - какво да го правиш. Ексцентричен като домашен дявол по чехли.

Но ето че сега той наистина става неразбираем. Неговият смях - тоя, който ме е спасявал от задушаване във всевъзможни арести, спасявал ме е от душевна гангрена във всякакви административни душегубки - вече не е смилаем и не означава нищо за едно цяло поколение. А още повече - за идващите след него.

Хашек, Хашек, мили приятелю...

Срещу кои норми риташе великият Ярослав? Кое гнило и вонящо разклащаше? На първо място - Държавата. За него Свещената Австроунгарска империя (а и всяка друга Държава) не беше нищо повече от един стар вонящ нужник.

На второ място - великата и чудовищно тъпа мъжка залъгалка: Войната. Армията, военните, дисциплината, войнската чест, чинопочитанието, които винаги са били предмет на уважение и преклонение - дори и за много мъдри хора от по-стари времена, за него бяха просто вонящ стар нужник.

И не на последно място той риташе срещу патриотизма. Хашек, Хашек, мили приятелю, ти беше един от първите, които така хубаво бяха прозрели, че именно тая норма - любовта към всякакви военолюбиви Отечества, които искат кървави жертви, е нищо повече от… един стар вонящ нужник.

Светла ти памет, приятелю! Аз ще продължа да се смея на твоите неща. Няма как хора, невидели грозотата на твоето (и моето) време, да разберат какъв светъл рушител на норми си ти.

Автор: К. Терзийски; Редактор: Д. Попова-Витцел