Защо е тази омраза към политиците?

Преди няколко седмици голям германски всекидневник даде думата на 27 политици, които за пръв път нарушиха негласното табу и разказаха за обидите, заплахите и агресията, преследващи ги във всекидневието. В модерните общества да се ругаят политиците е нещо като „добър тон”. Едни казват, че такава била същината на демокрацията. Според други, това била цената, която политиците плащат, за да бъдат по върховете. Трети пък категорично отъждествяват лично себе си с целия суверен и говорят от негово име каквото им скимне. Особено в интернет, където ругателствата и омразата към политиците са набъбнали до уродливи размери.

"Всички са маскари, да се махат!"

Ако човек последва логиката на тази омраза, ще излезе, че политиците трябва да бъдат отстранени веднъж завинаги. Защото лозунгът на ругателите гласи: „Всинца са маскари, да се махат!”. Тоест, онези, които излъчват омраза от името на суверена, признават, че не могат да си изберат по-добри политици и във връзка с тази своя обществена немощ предявяват претенции да поемат нещата в свои ръце. Звучи абсурдно, но така излиза. Подобна креслива агресия просто не може да се вземе насериозно, доколкото не предлага никаква смислена алтернатива освен аморфното и нищо незначещо „Дайте властта в ръцете на народа!”.

Да, политиците, включително и българските, често пъти заслужават критика. Да, политиците понякога лъжат, някои измежду тях се корумпират на високите си позиции, други са просто некомпетентни. Несериозно е обаче просто да ги зачеркнеш като професионална група. Защото те вършат работа, за която въпросният „народ” не е квалифициран: те всекидневно решават изключително комплексни задачи и в идеалния случай се опитват да го правят за доброто на същия този „народ”.

Всичко дотук не отговаря обаче на въпроса: откъде извира тази омраза към политиците? В един анализ, публикуван в германския „Ди Цайт”, Геро фон Рандо „опипва” няколко възможни отговора:

„Тази омраза извира от кризата на демокрацията, смята френският философ Жак Рансиер. Според него по все повече въпроси политиците гледат да предотвратят намесата на избирателите - например, когато става дума за валутната или за европейската политика. Вместо да търси публично решаване на конфликтите край избирателната урна, една нова олигархия договаря компромиси в рамките на правителствени коалиции или наддържавни структури, които все по-често произвеждат едно и също заключение: „алтернатива няма”. В този смисъл демокрацията страда от противоречието между своите претенции и действителността, казва Рансиер.”

Има нещо такова, съгласява се Геро фон Рандо. И в същото време припомня, че омраза се надига и срещу политици в държави като Великобритания, където определено се спори и гласува по алтернативни предложения. В Германия също не можем да твърдим, че противоречието между претенциите на демокрацията и действителността днес е по-голямо, отколкото през 70-те години например, добавя авторът и пита:

„А дали пък не е точно обратното? Тоест, днес хората да имат към политиката много по-ниски очаквания и изисквания, отколкото преди? Защото е факт, че на политиката вече се гледа почти само като на борба за власт, а гражданите постепенно попиват циничните обяснения, които непрекъснато им предлага лобито на коментиращите.”

Не, и това не е вярно, смята авторът и припомня, че масовата констатация „политиката е мръсна работа” изобщо не датира от днес или вчера. Тоест, хората открай време изпитват подозрителност към политиците. Мразят ги обаче съвсем отскоро.

Страх? Или просто завист?

„Има и трета теория” - пише фон Рандо. „Според нея омразата е резултат от страх. От страха пред един свят, върху който гражданите вече нямат никакво влияние. Страх от финансови кризи, държавен разпад, тероризъм, миграция, лакоми информационни концерни. Но нали и през 20 век страхът се беше загнездил в главите на хората? Страхът от ядрена война или от инфлация, например. Вярно, че тогава омразата към политиците изобщо не беше масово разпространена, докато днес се е масовизирала и вече се насочва дори не само към политиците като цяло, но и към звезди и ВИП-ове, към интелектуалци и журналисти.”

Всъщност, след като прицел на омраза стават не само политиците, дали пък си нямаме работа просто с най-тривиална завист? Завист към онези, които притежават повече от най-ценния капитал на днешното общество: вниманието на другите. Ето какво пише по този повод авторът на „Ди Цайт”:

„Психолозите обясняват, че омраза може да възникне тогава, когато на човек му затворят достъпа до някакво дефицитно благо. Такова благо е значимостта на собствената личност, особено в модерното време, което издига индивидуалността в култ. Ти си особен и значим, ако изглеждаш добре, ако името ти е шик, ако си богат или могъщ, ако медиите ти обръщат внимание. Не случайно най-мразеният човек в мрежата е поп-звездата Джъстин Бибър. Редом с многобройни политици.”

В края на своя анализ Геро фон Рандо рисува една плашеща картина, която всъщност вече е действителност - достатъчно е човек да почете постингите в интернет-форумите:

„Но какво ще стане, ако един ден бушоните на обществото не издържат? Тогава освободената омраза ще започне безконтролно да се самовъзпроизвежда. И всеки, който дава воля на омразата си, ще изпитва почти еротичната наслада, че се е освободил от оковите на цивилизоваността. Тъкмо тази разюзданост е същинската голяма опасност.”