За това, как медиите в САЩ премълчават за над 9-те хиляди ранени американски военнослужещи в Ирак,

информира КристофГрабенрайх от Хесенското радио:

Добре дошли у дома! Така гласи поздравът към завръщащитесе. Няколко пъти седмично на военното летище краю Вашингтон кацат огромните траспортни самолети Си 17, обикновено натоварени до краен предел. Товарът? Ранени от Ирак. Самолетитесе приземяват нощем, без да си вдига много шум. Тежко ранените се лекуват веднага, на място, други се разпределят по военните болници. Междувременно хирурзите в тях работят с пълнонатоварване и по 24 часа в денонощието, интензивните отделения са запълнени до последния креват. Д-р Ръмонд казва:

Ръмонд:
"Като лекар човек е подготвен за какво ли не, но тук тепърва трябва да се учиш на боравенето с нещо ново. На няколко пъти не ми достигаха думите или плачех. Преди всичко тогава, когато става ясно, колко време ще е необходимо, докато те отново могат да заживеят сравнително нормален живот."

Това до голяма степен остава извън обсега на вниманието на обществеността. В медиите ранените се появяват най-много въввид на съвсем кратки съобщения. Обикновено само тогава, когато става дума и за убити.

Човек от улицата:
"Точната цифра ли? 500?" казват случайни минувачи. Не няколкостотиндо хиляда души, а над 9 хиляди са ранените, докарани досега от Ирак. За да се потвърди тази цифра се изисква немалко търчане. Военните разтакават търсещите информация насам-натам. От Пентагона към Централното комнадване и обратно. После пък към армейското комнадване, но там знаят само собствените цифри, но не и тези от ВВС и ВМС. Питър Фивър вече е единствено в състояние да се смее цинично. Той изследва в университета Дюк разходите на човешки ресурси за войната:

Фивър:
"Подробните информации са някъде си из великолепните база данни на Пентагона. Очевидно още ги обработват за публикуване. Та нали е известен броят на убитите, а ранените са вероятно стотици, ако не и хиляди месечно."

Конкретни разбивки за това, колко ампутации са извършени, колко души са ослепяли или понесли други трайни увреждания, не могат да бъдат получени. Даже не и от сенатора-републиканецХейгъл, който се обърна с 15-тина въпроса към Пентагона. Очакваният в продължение на 6 седмици отговор го е разочаровал:

Хейгъл:
"Не разполагаме с исканата от вас информация!" Това е смайващо за нашите компютеризирани военни с висшите им технологии. Не искам да кажа, че някой лъже, но всичко това не емного за вярване." казва сенаторът.

Всеки ден пристигат по десетина ранени, но почти никой не обръща внимание. Според вестник Уошингтън Поуст историята навойната съзнателно тъне в забвение. "Далеч от очите, далеч отспомена", критикуват противниците на войната. Самите раненимеждувременно трябва някак си сами да се справят със страданията си и да се начуат да живеят с тях. При това не е достатъчно изтласкването им от общественото съзнание, както изтъкваедин войник:

Войник:
"Само защото не ми е ампутиран крак или ръка, не трябва да бъда изцяло пренебрегван. Не искам да ми се обръща специално внимание, но все пак да бъда забелязван".