За Спаска, съдебната система и цирка
12 октомври 2009Спаска Митрова беше освободена предсрочно. Дали за добро поведение, както твърди директорът на затвора, или като „израз на добра политическа воля” от страна на Македония, както твърди българското външно министерство, за непредубеден страничен наблюдател е трудно да се каже. Както е трудно в целия медиен, дипломатически и не много дипломатичен министерски пиар-шум да се разграничат банално битовите от хуманитарните и чисто правните от политическите аспекти на това дело. Така или иначе българските институции единодушно определиха освобождаването като закъсняло и затова - разочароващо. И се похвалиха, че в случая са действали с „огромен такт”.
Както винаги не толкова тактичен, но прям, строг и справедлив се оказа премиерът. "Радвам се за жената, че са я пуснали, но просто нямам думи за македонската правосъдна система”, отсече той. И по-добре, че няма думи, защото не се знае докъде щеше да стигне.
Перманентна липса на доказателства
Казвам това не от притеснение за междудържавните отношения. Просто не мисля, че точно българският министър-председател има основание за самочувствието, с което оценява правораздавателните институции на съседната държава. Защото, макар да не съм добре запознат с македонската, знам достатъчно за българската съдебна система, за която всички ние отдавна „нямаме думи”. За нея отдавна и без никакъв ефект са казани и най-тежките думи. И все пак да си припомним само някои събития от последната седмица.
В деня на освобождаването на Спаска Митрова стана ясно, че членове на Висшия съдебен съвет наистина са си общували с прословутия „Красьо от Плевен”, за когото се твърди, че е пазарувал гласове в съвета при избора на административни ръководители в магистратурата. Засега са безспорно доказани контактите на трима членове на ВСС или на общо 48 магистрати, но нищо чудно бройката да нарасне. Разбира се, сега всички се правят „на ударени”. Защото прекрасно знаят, че размерът и същността на бедствието, поразило самото сърце на съдебната система, както и тяхната лична отговорност ще останат завинаги недоказани.
Както завинаги недоказани и без никакви последствия ще останат и твърденията за срастване с престъпността по самите върхове на органите за сигурност, дообогатени миналата седмица с една справка, размахана публично от телевизионния екран.
В България ефектът е горе-долу същият и когато нещата стигнат до съда. Тук „невинен до доказване на противното” не е презумпция, а описание на безкрайността, защото „противното” по правило не се доказва. А и да се докаже, няма гаранции, че справедливостта ще възтържествува, за което говори делото „Борилски”. Изключенията от тази картина са редки, а хората в системата, които си позволяват да кажат поне част от истината на глас, са единици.
Като „стар войник” новобранец
Пак миналата седмица външният министър и бъдещ еврокомисар, също като предишното правителство, поиска догодина наложеният на България от ЕС мониторинг в правосъдието да отпадне.
В това време заради съдебната й система премиерът назидава Македония като „стар войник” новобранец. И заплашва, че, когато тя потърси помощ за "предстоящите си присъединявания", от страна на България и лично от него случилото се многократно ще им бъде напомняно.
Засега обаче признаци и надежди за промяна в българската съдебна система няма. Освен да се чака нейният автокатарзис, както препоръчва председателят на Върховния касационен съд.
Главният прокурор пък се оплаква, че България е пак в компроматен цикъл, но обещава, че ръководената от него институция пак няма да се забърква в „циркове”. Самоинициатива ще има само, когато има основание, а не, когато ни забъркват в циркове.