Ескалацията на напрежението в Ирак и днес е основна тема на външнополитическите коментари на германския печат.

Франкфуртер Рундшау отбелязва в тази връзка:

Особено сунитско- шиитския паралелен бунт разкри, че не само политическите, но и опирационните планове на окупаторите са отговаряли по-скоро на мечтите на вашингтон, отколкото на действителността в Ирак. За арабските страни не може да се внесе бързо разтворима демокрация ,нито пък армейските и полицейски сили могат да бъдат заченати в епруветка. Най-мълко пък, когато поръчението за това издава правителството на Буш, а заповедите му за насочени срещу иракски сънародници. Затова Командващият на американските въоръжени сили в Близкия Изток е принуден да проси за нови военни подкрепления. Поне две бойни бригади, а може би дори 20 000 войници са нужни за разбиването на бунта и възстановяването на контрол над ситуацията : въоръжаване вместо изтегляне.. Поради острата нужда, сега и по-висши по чин офицери от бившата армия на Садам ще бъдат обратно наемани на служба. Това по повод решението на американския цивилен управител Пол Бремър, да разпусне тази армия. Всеки концерн, който би планирал бъдещата си дейност с наивитета на Пинтагона и аматьорщината на американската цивилна администрация в Багдад , отдавна да е останал без ръководство и да бил разбит от съперниците си.

Зюддойче Цайтунг също прави анализ на американската политика в Ирак:

Също както в годините на Кенеди, Джонсън и Никсън във Виетнам, така и сега при Буш в Ирак не се вижда никакво политическо решение, което да донесе относителен мир на окупираната страна. Американците - навремето в Сайгон - а сега в Багдад - се опитват, както му викаха навремето - да завладеят "сърцата и умовете" на освободените окупирани.Това се проваля, включително и поради факта, че между Вашингтон и Сан Франциско, схващанията за света и и политически ред, който следва да бъде установен, за напълно различни от тези, които са разпространени между Мосул и Басра. Изглежда сякаш неспокойният дух на тихия американец, желаещ доброто , и поради което вършещ и зло, описан от Греъм Грийн още през 1955 година за Виетнам, сега витае над Ефрат.

Любекер Нахрихтен обръща внимание на липсата на концепция у американците, както и на нуждата от съвместна външна политика на европейците. Там четем:

Става дума за нещо важно - а именно за бъдещето на важен съседен на ЕС регион. Колко е важно да има съвместна външна политика, се усеща именно сега особено остро, както и това, колко трябва да е липсвала,че да не е било воъзможно предотвратяването на положение като сегашното. Ситуацията сега е толкова сложна, че едва ли е възможно да се мисли за бърза помощ от страна на ООН. Затова погледът към дългата, кървава история на Средния Изток носи лошото предусещане, че мир в Ирак няма да има още дълго време.

И накрая коментар на Файненшъл Таймс Германия за плана на израелския премиер Шарон за изтегляне от ивицата Газа:

Израелският премиер иска за изтеглянето си от Газа прекалено висока цена : вечният контрол на Израел над обширни части на Западния бряг на река Йордан. Това би било не само официалното погребване на пътната карта за мир в БИ, това вероятно ще доведе и до ново драматично разрастване на палестинската съпротива. Палестниският министър-председател Ахмед Корая вече сигнализира, че не е приемливо, интегрирането на голяма част от израелските селища към Западния бряг. Точно към това обаче е насочен планът на Шарон. Подсилен от стената за сигурност, границите между Израел и палестинскикте области тогава ще бъдат ново определени и то окончателно. Мирното разбирателство между двете страни повече няма да е възможно. Затова Буш трябва да държи на досегашния си курс, независимо,че ефектният израелски ход за изтегляне от ивицата Газа малко преди американските президентски избори би му свършил прекрасна работа.