Една година след смъртта на Арафат – защо напрежението в израело-палестинските отношения все пак остана? Коментар от Петер Филип.

Никой преди година не можеше и да си мечтае за това. Когато шефът на Организацията за освобождение на Палестина Ясер Арафат почина от мистериозна болест в една специализирана френска клиника, не само палестинците бяха сигурни, че Абу Амар, псевдоним от дните му на нелегалност, ще остави след себе си празно място, което години наред ще се вижда и усеща. Само година по-късно няма и помен от това. По всичко личи, че историята е подминала Арафат.

Смъртта му обаче не отвори пътя за разрешаване на макар и само някои от най-спешните проблеми, от които страдат палестинците. С това още едно предсказание се оказа погрешно. Израелски и американски политици все подчертаваха, че Арафат е най-голямата пречка за напредъка на близкоизточния мирен процес. Но дори и без техния пътеводител днес палестниците не са се приближили ни най-малко до своите мечти - край на израелската окупация и провъзгласяването на независима палестниска държава.

И все пак бяха направени първите малки крачки: промените в ръководството на ООП и на палестниското автономно управление бяха осъщестевни без спънки. Освен това във Вашингтон наследникът на Арафат, Махмуд Абас чу дори приятелски думи от страна на Буш в полза на бъдещата палестинска държава. Само че в това отношение не бяха направени никакви конкретни стъпки. Не настъпи и промяна в досегашното поведение на САЩ за безрезервна подкрепа на Израел.

Важна по-нататъшна стъпка беше направена изненадващо от израелската страна: въпреки всички скептични прогнози премиерът Ариел Шарон остана верен на плана си за изтегляне от ивицата Газа още през лятото. Това обаче не е първа крачка към пълното изтегляне, а по-скоро опит да се оставят нещата при сегашното частично изтегляне.

Само че палестинското управление начело с Абас не успя да натрупа политически капитал от тази крачка. Най-напред избухнаха междуособици вътре сред самите палестинци, а после, въпреки продължилото с месеци примирие, започнаха отново нападения над Израел. Шарон заповяда ответен удар- не по земя с танкове, а по въздух. Днес мирът е много далеч.

Този, който смяташе, че за липсващия напредък вина носи не само Арафат, излизаше обикновено с аргумента, че с Арафат от едната страна и Шарон от другата, не би могло да се стигне до решение. Шарон обаче е все още на власт и се радва на по-голяма подкрепа във Вашингтон, отколкото у дома си. Там някои от съпартийците му отказаха да го следват и биха могли да го принудат към предсрочни избори. Не защото в техните очи той направи прекалено малко за мира. Точно обратното: водени от бившия премиер Бенямин Нетаняху те не искат да простят на Шарон изтеглянето от Газа и настояват за по-твърд курс. До този момент Шарон все успяваше да се спаси, но сега е поставен под обстрел и от страна на коалиционния си партньор. В сряда вечерта партията на труда отхвърли патриарха си Шимон Перес, който се кълнеше във вярност на Шарон. Наследникът на Перес, Амир Перетц заяви, че иска да излезе от коалиционното управление.

Само че едни предсрочни избори в Израел ще парализират месеци наред всеки опит за мир.Това пък ще съживи отново радикалните палестнски групировки. Ислямистката партия Хамас заяви, че иска да участва в палестниските избори в началото на идната година, но нито тя , нито другата формация -”Ислямски джихад” смятат да се откажат от принципното си несъгласието със съществуването на държвата Израел.

С това следващите пробелми итрудности са програмирани и първоначалната надежда отстъпи пред отрезвяващото признание, че смъртта на Арафат не доведе до значими промени.