Държавата на Щефан Георге и нейните поданици

Годината едва бе преполовена, когато германските критици в един глас обявиха “Щефан Георге. Откриването на харизмата” на литератора Томас Карлауф за биографията на годината. Тази оценка ще остане явно валидна в прогнозата си. Името на починалия в края на 1933 Щефан Георге е мит и мъглявина, разливаща се като медуза в духовния етер на Европа, която се отдалечава все повече в стесняващия се културен хоризонт на нашето съвремие. Още повече, че Георге - поет, пророк, фюрер в миниатюрен размер и педераст с педагогически амбиции – бе като “въздух от друга планета” и за собственото си време.

 

Днес малцина знаят, че Щефан Георге е най-влиятелният германски поет през първата третина на миналия век, оставил траен отпечатък върху германската лирика. Славата му обаче се дължи не толкова на стихотворенията, колкото на перфектната инсценировка на живота му, намерила отрано реализация в легендарния мъжки кръжец, който последователите му наричат кръга или дори “държавата” на Георге. Неръкотворният паметник, който сляпо верните на своя “майстор” ученици му въздигат, е материалът, от който Макс Вебер моделира своята теория на харизматичното господство. За Георге духовното и политическото са две сфери, между които няма допирни точки, и към края на живота си той гледа отвисоко на опитите на нацистката власт да го спечели на своя страна – въпреки че в творчеството му се срещат образи и идеи, доближаващи се до идеологическия брътвеж на Третия райх, а някои виждат в него първопроходник на нацизма. Поетът не успява да предотврати злоупотребата на нацистите с екстравагантните му представи за райх, фюрер и елит, но същевременно от неговата метафизика черпи вдъхновение и съпротивата: в края на пътя на Георге стои атентатът срещу Хитлер, извършен от граф Клаус фон Щауфенберг, един от последните му довереници. Най-малко заради това Георге не може да бъде забравен. 

 

Още приживе поезията и позата на Георге объркват и привличат съвременниците му. Лукач нарича стихотворенията му “империалистическа паркова лирика”, писателката Рикарда Хух го намира за отвратителен (“Изглежда страшно, като принципа на злото, или като отровна гъба”), Адорно е фасциниран, също както – с обратен знак – и Томас Ман. Георге няма и трийсет години, когато се налага като поет и извършва решителния пробив в салоните на Берлин. По онова време, към края на 19 в., започва да се формира и прословутият му кръг от млади и високо интелигентни последователи, повечето, но не всички, клонящи към хомосексуализма, за някои от които служението на “майстора” става смисъл на живота им. С течение на годините притеглянето на “държавата” на Георге изпитват редица водещи фигури от интелектуалния елит на Германия: Вебер, Зимел, Клагес, Бенямин, Канторовиц. Какво кара някои от най-светлите умове на онова време да се обрекат така всеотдайно на един поет и неговите фюрерски фантазии? Карлауф ни показва всички дървета, но за съжаление гората остава извън полезрението – неговото и нашето.

 

Същността на тоталното произведение на изкуството, в което Щефан Георге споява своя живот и творчество, Карлауф обяснява като “изключителен опит, с педагогически жар да се въздигне педерастията до върховна духовна форма на съществуването” – и той прецизира: “Кариерата на Георге е кариерата на един хомосексуалист, който отказва да се дефинира така и който отказва да приеме хомосексуализма за недостатък. С течение на времето от противоречието между големите идеали и страха от публично заклеймяване той извлича свой собствен мироглед, прославящ преодоляването на сексуса чрез ‘надполовата любов’ като победа на ‘педагогическия ерос’. Това е ядрото, от което той развива своите обсесии.”

 

Авторът подробно описва съществуващата в кръга на Георге организация за набиране на попълнения от красиви момчета; някои са били контактувани още като съвсем малолетни, като връзките с тях били упорито поддържани в продължение на години до “узряването” им. Впрочем какво точно се е практикувало и разбирало под “надполова любов” трудно може да се каже със сигурност. Читателят не научава какво означава, че Георге ставал “интимен” с някого, още повече, че той, според биографа му, отхвърлял “изричния хомосексуализъм”. Можем да приемем обаче констатацията на Карлауф, опираща се на фактите, че “хомосексуализмът не е бил решаващ критерий за принадлежността  към групата”. Сигурно е също така, че чувството на взаимна привързаност е било извънредно интензивно и всяка раздяла е била абсолютно “брутална”, по думите на Георге.

 

Поетът умира на 4 декември 1933 в градчето Минузио, в италианската част на Швейцария, където е погребан. Още край гроба започва борбата за духовното му наследство: пречупеният кръст върху венеца, положен от германския посланик, бива тайно отстранен, но след това е възстановен от нацистките привърженици сред учениците му. Дали нацисткият райх е “новият райх”, за който бленува Георге в последната си стихосбирка от 1928, се превръща в мъчителен въпрос за поданиците на “тайна Германия”, както нарича той общността на своите последователи. Определено недвусмисленият отговор идва почти десет години по-късно, на 20 юли 1944: “Когато малко след полунощ Клаус фон Щауфенберг е изведен в двора на казармата и застава пред взвода за екзекуция, той извиква, отправяйки последен зов към света, от който произлиза: ‘Да живее тайна Германия!’”

 

20 юли е една от славните дати в новата история на Германия. Размисълът върху този ден в по-широк план неизбежно навежда на размисъл върху живота и творчеството на Щефан Георге и фаталните лутания на германската интелигенция. Заключителните думи от книгата на Томас Карлауф заслужават да бъдат цитирани изцяло: “В началото стои пагубната заблуда, че духът е същинската власт и никакви политически, обществени и идеологически развития не го засягат. Тъй като дори и през 1933 не отстъпи от своята самонадеяност, германският дух, така както го схващаше и олицетворяваше с имперски жест Щефан Антон Георге, се нареди сред виновниците и изчезна завинаги в бездната на историята.”

 

Thomas Karlauf, Stefan George. Blessing