Дискриминира ли България осиновители от чужбина?

Поне един милион млади българи са се установили в чужбина, част от тях вече са професионално и финансово укрепнали и явно с нагласата и ресурса да мислят за семейство. Логично е онези от тях, които не могат да имат собствени деца, да желаят да осиновят българско дете. А това ги изправя пред разпоредбите на Международната Хагска конвенция за защита на децата. Тя определя кога едно осиновяване е международно и кога - национално. Правилото е само едно: международно осиновяване има във всички случаи, когато детето напуска държавата, в която е родено и живяло до момента на осиновяването му.

Вратичките са вече затворени

България е ратифицирала Хагската конвенция през 2002 година. Факт е, че през тези 8 години българските власти си затваряха очите за тези разпоредби и допускаха масово осиновявания на български деца от българи, живеещи в чужбина, по реда на националната процедура и в нарушение на Хагската конвенция, водени от аргумента, че не бива да се прави разлика между българските граждани в страната и тези, които живеят в чужбина. Също така известно е, че в Министерство на правосъдието в България редовно се получаваха оплаквания от чужбина заради избирателното прилагане или неприлагане на Хагската конвенция, което пораждаше съмнения за търговия с деца или най-малкото за корупция.

С новия Семеен кодекс на България, който влезе в сила на 1.10. 2009, тази вратичка беше затворена, т.е. определящо вече е не гражданството на кандидат-осиновителите, а обичайното им местопребиваване. В Германия например то се доказва чрез потвърждение за вписване или отписване от жилищните регистри на общината, чрез договор за наем на жилище, трудов договор и пр. С други думи, формалното наличие на постоянен адрес на дадено място не е достатъчно, за да се приеме, че човек живее там. Разбираемо е, че новостите в Семейния кодекс предизвикват недоволство у кандидат-осиновителите българи, живеещи в чужбина. За тях е значително по-скъпо и по-неблагоприятно да кандидатстват за осиновяване в чужди държави, отколкото в България.

И в Германия не е никак лесно...

В Германия са изключително щателни при подбора на кандидатите. Има например негласно изискване за ограничения във възрастта /максимално 40 години разлика между осиновяващия и осиновявания/. Съществуват и редица други критерии, част от които са трудно постижими за чужденци. Едно от изискванията е осиновяващият да не работи поне една година, за да отглежда детето вкъщи. Нужни са и доказателства за стабилни финанси и трайно гарантирани доходи. Ясно е, че за хора на временни трудови договори и без постоянно щатно място, а това вероятно се отнася до значителна част от българите в чужбина, подобно изискване от самото начало затваря вратата на желанията.

Самото изготвяне на така наречения Социален доклад, характеризиращ кандидат-осиновителя, се заплаща /около 1.500 евро/, без гаранцията, че ще съдържа препоръка за годност. Изисква се и посещаване на два курса за кандидат-осиновители, които съдържат елементи на изпит и се провеждат не винаги по местоживеенето на кандидата. Има и немалко манталитетни различия, които затрудняват комуникацията.

От друга страна се знае, че в българския регистър за международни осиновявания има предимно деца с физически и психически заболявания, отказани по няколко пъти от български кандидат-осиновители, и предимно на възраст над 7 години, чиято семейна адаптация е най-трудна. На всичкото отгоре международните осиновявания доскоро бяха така затлачени в България, че кандидат-осиновители от чужбина чакаха понякога по 5 години, докато стигнат да заветното съдебно решение. Едва отскоро има раздвижване, казват от германска посредническа организация, оторизирана за международни осиновявания от България.

Трудностите не могат да бъдат заобиколени

Ако все още може да имаме претенции към бързината, с която действат българските съдебни инстанции, в едно те не могат да бъдат обвинени: неравнопоставеността, от която се оплакват българските кандидат-осиновители от чужбина, не е плод на дискриминационни нагласи на българската държава, а международноправен механизъм срещу нелегалната търговия с деца, заложен в Хагската конвенция. Благодерение на него има и възможност за наблюдение след осиновяването - там, където децата реално живеят, т.е. в чужбина, както и възможност да се вземат контрамерки в проблемни ситуации.

Трудностите, за които говорят българските осиновители от чужбина, са разбираеми, но няма как да бъдат заобиколени, защото са резултат от международно споразумение, което България е длъжна да спазва, също както и останалите страни, които са го подписали. Даването на някакво предимство на българите от чужбина, в смисъл те да бъдат предпочитани пред чужденците, за каквото пледират наши сънародници, не би било редно и законно. Единственото, с което може да им се помогне, е да се съкрати радикално времето за обработка на документите и за многобройните административни заверки, които се изискват. "Ходенето по мъките" тогава може да е поне по-кратко.