В чакалнята на Дядо Боже

В държавата, в която живея в момента, хората живеят дълго и спокойно.

Близо до моето жилище има старчески дом. Прилича на кокетен хотел, разположен директно на реката Рейн. Наблюдавам възрастните хора вече 15 години. Разбира се, не са едни и същи. Един обаче съм запомнила. Отдалеч прилича на Пикасо. По него си сверявам часовника. Видя ли го на дигата със стегната крачка и да размахва ръце (т.е. да прави гимнастика), знам, че е 9:00 часа сутринта. Възрастта му на око е около 87 години. Никога не сменя упражненията си и ритъма на ходене. 15 години едно и също, в един и същи час.

Някой ще каже: ужас, да полудееш от монотонност! Аз пък казвам: блазе му! Как бих искала да чувам от близките си в България, че родителите им имат спокойствието и средствата да вършат едни и същи движения и да изглеждат така добре, както и преди 15 години. За съжаление в България възрастните хора са подложени на унизителен избор.

Животът като дежа вю

Те са или принудени да просят безмълвно от децата си и да разчитат на милосърдието на съседите си, или пък се радват на неограничената свобода да излязат на улицата, с надеждата някой да се сети, че имат нужда от помощ. Често ми се случва да кръстосам поглед с някое благородно лице, което ми се усмихва. Отначало се чудя откъде го познавам и се упреквам, че не помня името. После разбирам, че усмивката е от непознат, който се надява да разбера положението му и да помогна. В тази сцена притеснените сме двама. Аз, която с неудобство давам няколко лева, и молещият за помощ, който пак ми се усмихва, като ми пожелава тихо, но искрено, нужното на всеки от нас: Господ да те пази! Дано, усмихвам се и аз, теб също!

Какъв срам и позор за една страна! Да изостави онези, които са участвали в развитието й, независимо как се оценява усилието им днес, които са създавали материални или духовни ценности (извинявам се за клиширания израз!) - да ги принуди да просят от деца и внуци или да се надяват, че някой ще се сети да им помогне... Цяло едно поколение (е, има и изключения, слава Богу!) е оставено мъчително да вегетира и да умира без достойнство.

Между срама и достойнството

От политика не разбирам, партиите не ме интересуват. Много от моите познати, а и приятели, смениха по няколко пъти убежденията си. От това също не разбирам, но от нещо разбирам - от човещина. Побеснявам, когато слушам разкази на близки и далечни - за близки и далечни. Как, примерно, вдовицата на талантлив актьор от миналото няма пари да го изпрати човешки на последното му пътешествие. И още... Списъкът е дълъг, но едно обединява тези мъчителни истории: смиреният от възрастта срам, че си бил докаран до просия.

По дигата на Рейн и днес мина двойникът на Пикасо. Спокойното изражение на лицето му, изправената стойка и надеждата, че утре пак ще види реката ме правят меланхолична, но същевременно ми помагат да помечтая и да се помоля. Господи, дано някой ден всички ние, които сме в чакалнята ти, да можем така достойно да се разхождаме по живописните пътеки край реките ни, без да мислим откъде да вземем някоя банкнота за кисело мляко и хляб.