В патриархалната ни татковина

Дебатът за насилието над жени, поредна проява на който беше международната конференция, организирана от фондация „Анимус", бавно напредва - въпреки безумните медийни манипулации на националисти и социалисти около Истанбулската конвенция. Редят се ужасяващи случаи от криминалната хроника - Пловдив, София, Троян… Но кой знае защо гражданството не се изсипва на улицата, за да иска затягане на законите за домашното насилие, както беше в случая с г-н Димитров или с Йордан Опиц преди него.

Защо мълчат българските жени?

Може би когато един тип престъпление се банализира, то се превръща в статистика и престава да ни вълнува. Подозирам обаче нещо по-лошо: в тази страна е прието да се идентифицираш с насилника, а не с жертвата. Това би обяснило дефицита на съчувствие не само към жени, подлагани на насилие, но и към малцинства, болни хора, бежанци, евреи от окупираните територии. Не си представяме, че и нас може да ни мъчат. Обратно - възможно ни се вижда да ни обвини някой несправедливо, ако сме се оказали на мястото на насилника.

Хубавото е, че този път законодателната дейност стъпва на статистика и анализ, а не на отделни случки. Да започнем с очевидната констатация, че в огромната част от случаите виновен е мъжът - причините за това са както психически, така и свързани с примитивизма на възпитанието. Ако някъде една жена бие мъжа си, това е също толкова укоримо. Просто статистически е по-рядко. По-нататък ще констатираме, че най-честите случаи на насилие са вътре в домашния кръг - анонимният изнасилвач от паркинга е по-скоро изключение. Насилие над съпруга, която отказва секс; насилие от група съученици по време на купон; насилие между роднини. Тези случаи са много повече, отколкото предполагаме, просто защото жертвите не смеят да се оплачат. Те изпадат в отчайващото положение да търсят помощта на далечната държава срещу близкия насилник, а това често им носи презрение и ги маргинализира. Когато пък се решат да търсят справедливост, ги карат да преминат отново през целия ужас, да доказват, че са се борили - нещо, което много жени предпочитат да си спестят. А когато няма специализирани органи, които знаят как да боравят с тази деликатна материя, нещата стават още по-тежки.

Законът трябва да навлезе в интимни сфери, където досега са работили неизказани културни очевидности. Ще ѝ фрасне един шамар, задето не е донесла навреме салатката - ами тяхна си работа, нали после щастливо гледат телевизия. Нали сте чували самодейни психолози да казват, че изнасилената девойка сама си е виновна, защото била сложили къса пола? А да пребиеш някого заради изневяра - това си е кажи-речи като да застреляш при самоотбрана…

Ако оставим настрана недопустимото насилие над деца или хора с увреждания, намесата на държавата в личните отношения на пълнолетни хора поставя проблем. Хипотезата е, че двамата са се събрали доброволно. Значи ако тя търпи, може би така ѝ харесва, смятат мнозина. Тук се връщаме към общественото мнение в патриархалната ни татковина. Ако жена, която се опълчи срещу насилието, бъде посрещана с разбиране и подкрепа, това ще даде кураж на много други да го направят. Представете си обаче едно малко градче, където върху травмата от насилието израства и планина от подигравки. Кой ще я вземе тая, дето тръгна срещу мъжа си? Поискала ограничителна заповед - за лудницата е! Мани я, изнасилвана, не ѝ е чиста работата… А какво може да направи от такъв случай жълтата преса, сами си представяте.

А тук само презрение и кикот…

Да, не са виновни жените ни, че нямат кураж да говорят - виновно е първобитното ни общество, което очаква от тях да търпят, за да се харесват. Вижте само реакцията на движението #МeToo, което заля западния свят. Да сте чули една жена в България да разкаже публично за претърпяно сексуално посегателство? Аз не съм чул. (Ако съм пропуснал някого, моля да ме извини.) Затова пък четох многобройни подигравателни коментари - и то най-често написани именно от жени - за онези фръцли, американките, дето и те не знаят какво искат.

Вярно, че там се стигна до различни крайности, но при нас дори срединности не се появиха и така направо минахме към критика на крайностите. А феноменът беше удивителен: изведнъж жени от всевъзможни страни по света проговориха. Звезди излязоха напред, но не за да кокетничат, а за да дадат кураж на анонимните жертви на бруталния работодател, който смята, че има право на сексуални услуги.

А тук само презрение и кикот. Не знам как да си го обясня. Една причина е може би фактът, че у нас няма левица, няма и истинска либерална партия. За десните градски жени пък женските движения са остатък от социализма и затова те леко се гнусят да се включват в тях. Но има нещо по-дълбинно, нещо антропологическо. В България феминизмът се мисли като нещо, което отблъсква мъжете - малко като лошо сложен грим. Тия, дето много си търсят правата, остават без партньор, а какво по-страшно в едно патриархално общество от това да си нямаш сайбия, който да те гледа? Затова - трай си и гледай да се похарчиш!

Но да не бързаме с фатализма. Вижте как мощно се разрасна движението #NiUnaMenos срещу мачисткото насилие в Латинска Америка - континент, който не е по-развит от нашата провинция. Ще дойде и тук най-неочаквано. Но може би не през сутрешните блокове.