В българската безизходица

Да легитимираш някого е лесен избор, но избор с последици. После няма как да кажеш, че си бил излъган, неинформиран или неориентиран. Дори и да е така, отговорността не се променя. В името на какво точно може да се подкрепя премиер, който насърчава подслушването и пази фирми нарушители? Ако е в името на това, че премиерът се бори срещу организираната престъпност, аргументът не тежи. Който пази нарушители от проверки, сам е част от въпросната престъпност, а не неин противник. И за да направи човек този извод, дори няма нужда да е ходил на училище.

Всеки сам да си прави изводите...

В сегашния български случай особеното е само в едно – че този лесен за правене извод не беше направен от огромна част от българската опозиция. Обикновено е обратното – опозиционните лидери улавят и най-малката нередност на управляващите, подхващат я и я превръщат в проблем, често пъти много по-голям, отколкото той действително е.

Сега обаче проблемът не е нередност, а живо съучастие в престъпление, но голяма част от опозицията намира повод или да замълчи, или да каже, че въпросът е сложен. Затова и няма нищо чудно, че за един месец скандали доверието на българите към изпълнителната власт е спаднал само с 4 процента, в рамките на статистическата грешка. За първи път от 20 години насам политическите изводи за дадено управление не се правят от партии. Хората са оставени да си ги правят сами.

Борбите между мутри не завършват в съда

Точно преди година, когато Алексей Петров беше арестуван и това беше аплодирано от почти целия елит, Татяна Дончева беше казала, че няма място за радост. Питаха я „защо“, а тя отговори – защото това е борба между мутри и тя няма да завърши в съда, а ще завърши като всяка борба между мутри. Взривът пред вестник Галерия отново ни връща към тези думи. Няма значение коя мутра е сложила взрива. Въпросът е, че го е сложила именно мутра и че спорът, за който Татяна Дончева говори тогава, се развива точно така, както беше казала тя – не в съдебната зала.