В Балканските страни погледът към Втората световна война и до днес не е напълно деидеологизиран.

Краят на Втората световна война постави страните от Балканския регион пред предизвикателството и нуждата да се занимаят със личната си роля по време на войната. При това развитието на тези страни беше твърде разнопосочно : те бяха не само арена на антифашистки борби, но и на граждански войни, които често пъти протичаха паралелно. Подобни явления се наблюдаваха например в Югославия и Албания, където някои елементи на гражданска война съпътстваха антифашистката съпротива. В Гърция гражданската война започна чак след края на Втората световна война. В Румъния и България правителствата бяха на страната на Германия. Тези страни на практика бяха освободени от Червената армия. Но не за дълго - както се оказа впоследствие. Обективният поглед и оценка на миналото в някои страни и до днес остава почти невъзможен. Непосредствено след войната обаче, погледът към това минало зависеше до голяма степен от това, дали съответната страна е принадлежала към коалицията на победителките или не. Реномираният историк и познавач на ЮИЕ Волфганг Хьопкен потвърждава това:

Хьопкен:

Мисля, че от този фактор главно зависеше, какъв е погледът към миналото, защото по принцип ставаше дума за онзи маниер на разглеждане на миналото известен под понятието “история на победителите”. Така например в Югославия и Албания партизанската война се превърна в най- важната легитимация за новата власт, която си я беше извоювала с помощта на борбата си срещу фашизма. Във всичките тези страни – и това продължи чак до 1989 година – имаше изключително ниска готовност да се обърне внимание на цялата противоречивост от процеси и събития, свързани с Втората световна война.”

В повечето от балканските държави, така и не се състоя обществена дискусия за преживяванията и станалото по време на войната. По този въпрос , има съвсем ясно различие по отношение на Западна Европа – твърди историкът Хьопкен:

Хьопкен:

“Една от основните разлики по отношение на осъзнаването на миналото се състои именно в това, че в повечето западноевропейски страни, анализът на това минало и неговата оценка станаха в рамките на широк обещствен дискурс, воден от най-различни субекти, докато в комунистическите страни на Източна Европа подобен нерегламентиран и свободен диалог така и не беше допуснат”.

Този опосредстван поглед към миналото, оставаше в продължение на дълги периоди от време непроменен и застинал, само някои акценти и гледни точки претърпяваха в течение на десетилетията известни промени – винаги в съответствие с потребностите на властта да гарантира оцеляването си. В Югославия и Албания например ролята на Червената армия като освободителка от фашизма беше възхвалявана само до началото и средата на 50-те години. По-късно в тези страни започнаха да насочват погледа си изцяло към собственито партизанско движение и неговите заслуги за разбиването на хитлеризма. В Румъния по времето на Чаушеску и главно в периода на 70-те и 80-те години , ролята на Червената армия също постепенно беше изтикана на заден план, за сметка на местната партизанска война. В Гърция пък оценката на втората световна война беше силно повлияна от последвалата я гражданска война през 50-те години. Едва в края на 70-те и началото на 80-те години там започнаха да гледат малко по-обективно на ролята на комунистическото движение.

Политическите промени, настъпили в редици страни в началото на 90-те години, дадоха възможност учебниците по история да бъдат пренаписани. Това обаче не винаги доведе по-голяма обективност. Да чуем отново историка Хьопкен:

Хьопкен:

“В части от бивша Югославия през 90-те години настъпи тенденция на силно принизяване на ролята на партизанското движение за освобождаването на страната. На някои места, на потилическия пиедестел бяха издигнати даже личности и политически сили, които си бяха сътрудничели с Германия. Така например в Сърбия се появи тенденцията да се рехабилитират така наречените “четници”. Това стана включително и поради факта, че те бяха обект на тотално отрицание по времето на Тито”

Така махалото на история често се движи от една в друга крайност, без да може да се успокои над един обективен поглед на събитията от Втората световна война. За подобно нещо обаче – според Волфганг Хьопкен - е нужно време. Това доказва опитът на Западна Европа.