А кои по-точно интелектуалци?

Първо: кои са сега интелектуалците в България? Ще се преметна през глава от смях докато си мисля за тях. Кои са сега интелектуалците, че да застанат начело на протестите?

Може би старите, мастити и оформени като амфори от екскременти интелектуалци на социализма? Тези, които ги разкарваха до неотдавна с черни волги, чайки и мерцедеси из страната? По културно-масови събития? Из страната, която тогава беше някак много по-голяма с безбройните си величествени текезесета и колосални културни домове, с мраморните си вецове и монументалните си нармагове? Те ли са, мили мои, интелектуалците на България? Тях ли си представят тия, които питат „Защо интелектуалците не поведоха народа на протестите?“. Тях ли си представят начело на бунтовете и метежите? Ха-ха-ха. И аз си ги представих. Сънени, още осмукващи златните си лъжици, по дневни пижами и домашни анцузи, нарамили на гръб вилите си в Бояна и подарените от партията апартаменти на Солунска – как водят народа на барикадите. Ха-ха. Я да спра да си представям.

А изобщо признава ли българинът някого за интелектуалец, ако той не е признат за такъв от властта и от институциите? Някой редови и среден българин (гнус ме е от тия думи и именно за това ги използвам – за целите на сарказма) ще припознае ли за свой Интелектуалец трийсетгодишния безработен писател или художник, който свири на улицата за някой лев със своята мандолина? Ще признае ли средният българин за свой Интелектуалец актьора, който получава заплата колкото за едни средно скъпи обувки? И ще приеме ли онзи да го води? Ще го уважава ли?

Кого ли пък уважаваме?

Българинът е свикнал да уважава богати хора. Страхува се от тях, ръмжи и уважава.

И ето затова попитах: точно кои пък са тия интелектуалци в България? Разни бивши служители на Държавна сигурност, сити и осигурени от как се помнят, произвеждащи единствено мазно самодоволство и глупава скука, но добре впити в Системата и добре сучещи от нея – това ли са интелектуалците на България? И можем ли да очакваме от тях да водят народа на които и да било барикади? Или интелектуалците на България са тия, които и сами никога не биха се нарекли интелектуалци, защото самочувствието им е като на най-обикновени безпарични боклуци?

Не се мръщете! И вие сте срещали хиляди такива – ужасно добре образовани мъже и жени, с горчива усмивка говорещи за себе си като за безпарични боклуци. Огорчените умни мъже и жени на България. Изхвърлените до ръба на чинията. Та те ли трябваше да поведат народа и всъщност би ли ги признал народът като свои водачи и светила? Струва ми се, че една мъдра и смислена позиция в такова моменти е именно Оттеглянето.

И се сещам за времето между двете войни. Двете големи, световни, мръсни войни на миналия век. Времето, когато е имало ужасно много причини за протести – най-малкото появата и утвърждаването на двата най-гнусни демона на Новото време, нацизма и комунизма. Тъкмо тогава един интелектуалец дал пример, като …се оттеглил. Херман Хесе.

Още по време на първата световна война (никога не бих сложил главна буква на името на такава кочина!) Хесе говори срещу национализма. Есето му "O Freunde, nicht diese Töne" не се харесва на патриотите. Първата част на голямото европейско клане свършва и Хесе отива в Швейцария. Скрит и усамотен в къщата си в Монтаньола, той успява да живее и пише въпреки, или точно благодарение на вълненията на света отвън. В края на двайсетте идва нацизмът. И Хесе остава привидно безучастен. Някои дори го обвиняват, че подкрепя нацистите. Защото „който не е против враговете ни, той е с тях”, нали така беше? А когато нацизмът се развилнява, след 1932-ра, Хесе помага и на Бертолт Брехт, и на Томас Ман да избягат от родината си. В това време произведенията му са забранени от режима. Да не говорим, че е женен за еврейка.

Няма нужда от барикади

Тези произволно натрупани факти може да не ни послужат за никакъв извод. Но според мен, независимо от обвиненията, че не води народа на барикадите, Хесе всъщност е водел народа към нещо много повече от барикади. Ревящият и размахващият знамена интелектуалец не винаги е по-полезен от седящия и мрачно наблюдаващия. От мрачно пишещия – със смразяваща кръвта далновидност.

Когато започва втората част от касапницата, Хесе просто горчиво се усмихва. Стефан Цвайг поема свръхдоза веронал. Хесе – не. Той е написал каквото е могъл. И е дал възможност на милионите си читатели да хвърлят погледа си и сърцата си отвъд кафявата тиня на дните. Към просветлението и към Изтока. И е подкрепил в бягството му когото е трябвало. Сега само горчиво се усмихва. Зад гърба му са Степният вълк и Сидхарта. Няма нужда от барикади. Няма нужда от окървавени водачи.

Мъдростта е водач.

Автор: К. Терзийски; Редактор: А. Андреев