Децата на Украйна: войната им отне дома, родителите, говора

С автобуси, с личните си автомобили, с помощта на доброволци, понякога дори пеша. От началото на руската инвазия в Украйна милиони трябваше да напуснат домовете си - заради постоянния обстрел или заради руска окупация на родните им места. 

Не всички бежанци са част от статистиките, но само от региона на Донецк има данни за избягали 1,7 милиона души. Близо 350 000 украинци още са в областта, сред които 50 000 деца, обяви украинската вицепремиерка Ирина Верешчук. 

Обстрел, отчаяние и страх

През август бягат 60 000 души - не само от Донецк, но и от Луганск, Харков и районите около Херсон и Запорожие. Индустриалният град Днепър е много близо до окупираната от руските сили територия и често е първият пристан за бежанците, идващи от юг. Там те спират временно, преди да продължат тежкия си път към неизвестното.

Зад гърба си са оставили месеци живот в окупация. Били са обстрелвани, унижавани по руските контролно-пропускателни пунктове, а често им се е налагало и да прекарват нощите под открито небе. Бащи, братя, съпрузи - всички мъже остават в центъра на опасността и нервите на всички са опънати до крайност.

Войната, която отнема всичко, дори говора

Алексей си играе в малък надуваем басейн, пълен с цветни топчета. Двегодишното дете скача в басейна, излиза и се хвърля обратно вътре. Усмихва се, казва майка му Наталия Буряк, но вече не говори.

Под малката бяла тента на хуманитарната организация Save the children ("Спаси децата") има много деца, които сега се надвикват, но съвсем скоро са преживели ужаса на евакуацията от родните си места. Наталия идва тук със сина си Алексай и четири други деца от село Приморское, което е под руска окупация. Съпругът ѝ още е там. "Решихме да тръгнем, защото ставаше все по-опасно и децата много се страхуваха. Експлозиите бяха все по-близо, таванът се тресеше, а децата се подмокряха от страх”, разказва Наталия.

Алексей продължава да си играе с цветните топчета. Денис Томило му се радва. 27-годишният доброволец знае много добре, че това е от огромно значение за малкото момче, което вече не говори. "На децата много им липсва това. Някои родители разказва, че седмици наред са спали по полета. Децата обикновено си играят само с пръчки, които намират по пътя си или ако са късметлии - с някоя топка. Сега е очевидно колко много им е липсвало да си играят", казва Томило.

Той просто иска да се обади на баща си

Сега стотици бежанци организират следващите си стъпки на един голям паркинг, след като са били регистрирани и са получили по нещо за ядене. Доброволците изпращат хората до автобусите, които тръгват за Европа и за други места в Украйна.

10-годишният Хлиб спори с баба си. "Момчето иска да се обади на баща си в Мариупол и не разбира защо това не е възможно. Окупираният град вече е обслужван от руска мрежа и не могат да се водят такива разговори”, обяснява бабата Альона Николаевна. "Обясних ти 150 пъти", казва 63-годишната жена. В отчаянието си детето започва да я удря. 

Альона Мариненко също чака автобуса за следващата си дестинация под жаркото слънце. Тя идва от региона на Херсон. Очите ѝ са пълни със сълзи и зачервени. Това е от стреса и напрежението, обяснява 27-годишната жена. Първите два месеца са били особено трудни за нея, защото не е имало нито храна, нито лекарства. После започват да внасят руски продукти, но качеството им е ниско. Хората са бедни и пенсионерите харчат последните си пари за лекарства. Руската храна също не е хубава, но за сметка на това е много скъпа.

"Не издържам повече"

Животът в окупация е труден. "Когато насочат автомат към теб, не можеш да си поемеш въздух”, разказва съпругът на Альона - Олех. Всеки, който си позволи да надигне глава в окупираните от руските сили райони, е арестуван и пребиван.

"Опитвах се да избягвам контакт с руските окупатори”, обяснява пожарникарят Олех, който бяга заедно с целия си екип. Той е бил принуден да подпише, че ще работи за руснаците, но отказва. Затова и се налага да напуснат.

След спора с баба си 10-годишният Хлиб е седнал на куфара, а шапката му е дръпната пред лицето. В Мариупол освен баща си момчето е оставило и по-големия си брат. Майка му е в Чехия. Бабата се приближава до него с чаша какао. Той отказва, а възрастната жена се ядосва отново. "Бомбардираха ни два месеца, не издържам повече", избухва тя. "На 63 години съм. Не съм виновна. Не си малко дете вече, изпий това и се успокой." Жената въздиша и поглежда към внука си. Той има нужда от майка си и баща си. Но живее във война.

***

Вижте и това видео от нашия архив: