Мрачните тайни на парижкия хайлайф

Семейство Кушнер-Дюамел е олицетворение на парижкия интелектуален елит. Бернар Кушнер, основателят на "Лекари без граници", е бивш министър и редовен участник в телевизионните политически дискусии. Неговата първа съпруга Евлин Писие е професорка по политология, а нейният втори мъж - Оливие Дюамел, е известен експерт по конституционно право и правителствен съветник. Техните наследници и роднини са все популярни личности - с успехи, връзки и академични постижения.

Коварството на идиличното семейство

"Голямото семейство" - така е озаглавена книгата на едно от техните шест деца, която предизвика бурни дебати във Франция. Първите редове от описанието на детството на Камий Кушнер могат да пробудят истинска завист: успехите на семейството ѝ осигуряват много привилегировано юношество. След 1968-а година в цялото семейство властват ляво-либералните идеи за неприкосновена свобода и "забраната да забраняваш". След изстиването на идеите за революция, тази прослойка се превръща в част от "привилегированото ляво", което във Франция е обект на завист и на подигравки.

На този социален и политически фон започва да изплува тъмната тайна, която стои в основата на книгата. В продължение на много страници са описани прекрасното детство и летата на Лазурния бряг, където тълпи роднини, приятели и деца заедно живеят, дискутират и флиртуват. Разхождат се полуголи и се държат свободно. Френският модел на съблазняване - интелектуално и сексуално - се превръща в критерий за съжителството. Срамът е смятан за еснафство, за сдържаност пред младите място няма.

Именно в този летен рай, както пише Камий Кушнер, доведеният ѝ баща Оливие Дюамел изнасилва нейния брат-близнак Виктор (името му в книгата е променено). Сестрата забелязва какво се случва, макар да не го разбира напълно. Трябва ли да каже на роднините? "Ще видиш, че ще ми повярват, но ще им е все едно", ѝ казва Виктор. Тайната отравя за години отношенията между децата и тяхната майка. И когато през 2008-а година Камий поставя въпроса открито, се случва очакваното: семейството стяга редиците си, тайната продължава да се пази, а гневът се насочва срещу децата, нарушили повелята за мълчание.

В помощ на други жертви 

Историята на семейство Кушнер надали би предизвикала особен интерес извън жълтата преса, но книгата се превръща в лакмус за други подобни истории. От около седмица в Туитър се разпространява хаштагът #MeTooIncest. Хиляди франзуци споделят своите истории за сексуално насилие в семействата. Една от жените, която пише под псевдоним, разказва: "Бях на пет. Една вечер братът на майка ми отне девствеността ми и помрачи дните ми. За секунда станах на 100 години".

Според едно изследване, десет процента от французите заявяват, че са ставали жертва на действие, свързано с кръвосмешение. "Баща ми ми казваше, че е нормално човек да проверява как се развива тялото на дъщеря му." "Брат ми започна да ме насилва, когато бях на шестгодишна възраст." Историите потискащо си приличат, зад всяка се крие човешка съдба.  

Някои политици подкрепят кампанията: "Всяко свидетелство събаря стената на мълчанието. За да се сложи край на табуто, трябва да се позволи на жертвите да се освободят от срама, страха и безнаказаността", пише депутатката Клементин Отен. Според министъра на образованието Жан-Мишел Бланкер: "тези, които са знаели за това и не са казали нищо, трябва да се срамуват. Всеки, който разбере за такива действия, трябва да ги разкрие. Който мълчи, става съучастник".

Край на нечовешката толерантност

Оливие Дюамел междувременно подаде оставка от всички постове и потъна в мълчание. Бернар Кушнер, бащата на децата, заяви в деня преди излизането на книгата: "Върху нас отдавна тегне тежка тайна и за щастие тя е разкрита. Възхищавам се на смелостта на дъщеря ми Камий". Самият той обаче от години е бил част от картела на мълчанието.

Сексуалното насилие над деца в собствените им семейства съществува по цял свят, казва психиатърката Мюриел Салмона, която посочва, че във Франция например всяко пето момиче и всяко 13-а момче са жертви на такъв вид посегателство. Типично френска обаче е пропагандата, която оправдава този вид насилие сред привилегирования елит, особено през 70-те и 80-те години. "Ако някой разполага с власт, а Роман Полански е идеален пример, той може да прави каквото си иска. Той има определена свобода като интелектуалец, писател, художник (...) и тя може да доведе до насилието над деца. Добре, че тази нечовешка, чудовищна толерантност сега рухва. "