Италия и Германия: любовна история с минало и бъдеще

Това че германците са си избрали Италия за културен образец не е никаква тайна най-късно след купона около последното Световно първенство по футбол - спечелено съвсем уместно от Италия. Затова е толкова по-изненадващо съобщението, че италианците от различни социални групи се чувстват магнетично привлечени от Германия; при това, забележете, не като миньори, майстори на пица или сладоледаджии, а като туристи, потребители и дори като политици.

Всичко трябва да се промени

Няма друга тема, която да се обсъжда понастоящем по-разгорещено в кулоарите на римския парламент и в ресторантите, посещавани от местните политици, от "германския модел". Има се предвид сложната избирателна реформа, чиято цел е да сложи най-сетне край на перманентната самоблокада на политическата система от абсурдни и нерядко екстремистки малки партии, като същевременно остави непокътнати привилегиите на разглезените звезди на италианската политика. Защото за никого повече не е тайна, че Рим финансира най-скъпата демокрация на света и пълни гушите на една отвсякъде задоволена луксозна класа от народни представители. Тъй като днес вече всички знаят за допълнителните възнаграждения, учителите по тенис, луксозните пътувания, флотите от служебни коли и самолети, хилядолетният инстинкт на римските сенатори повелява на политиците сами да инсценират политически бунт - верни на мотото на "Гепардът" от Лампедуза, че всичко трябва да се промени, за да остане непроменено.

Но една германска система с петпроцентова бариера, пропорционално право и конструктивен вот на недоверие би извила не само шията на мнозинството от суетни дребнопартийни барони, но би сложила край и на отдавна вкоренени парламентарни традиции, включително театрални сбивания пред телевизионните камери, прегръдки и изблици на плач. Но за не стане политиката й пък чак толкова германска и безцветна - и изобщо за да има надежда, че реформата ще получи евентуално необходимите гласове, - политическата класа на Италия заиграва сега с по-латински варианти: може би испанската система с пропорционалност и трипроцентова бариера или един трудносмилаем микс от испанска паея и германска грахова супа.

Промени в политическия пейзаж

При цялото това медийно шоу, пред което любопитните италианци от поколения вече предпочитат футболните новини и престъпната хроника, би могло да остане незабелязано, че в лицето на полулявата Демократическа партия и на една сложена в нова медийна опаковка партия на Берлускони през последните седмици в политическия център се пръкнаха две големи сборни движения. Главната цел на това разместване на мебелите в републиката е да се пресече разяждащото влияние на постфашистки, анархосиндикални и старокомунистически групички върху съответното правителство. И двете партии се стремят към имитация на умерено корумпираната Християндемократическа партия на центъра, която петнайсет години след кончината й повечето италианци отново смятат за типичния за страната им идеален модел на една солидна управляваща партия.

Само че как да стане завръщането към Democrazia Cristiana, с нейните провинциални барони, нейната перверзна пропорционална система, нейните католико-марксистки до военно-диктаторски странични течения, без загубата на лице? Затова разместването на столовете, което се свежда просто до преименуване на старото вино, стимулира партийните лидери към сондажи отвъд границите на партийните блокове. Само че може ли новата силна фигура на (полу)левите демократи, кметът на Рим Валтер Велтрони, наистина да се спогоди с бившия фашист Джанфранко Фини върху една нова конституция за страната? Ще се изместят ли наляво останките от Християндемократическата партия, за да спасят правителството на Проди? И дали с искането си за нови избори Берлускони ще се докопа отново до властта, след като се изпокара с всичките си коалиционни партньори?

Назад към бъдещето

Подобни въпроси напомнят за популярния в Италия филмов герой отец Дон Камило, при когото ходят да се изповядват дори сталинистите, или по-скоро за бленуваното продължение на някоя телевизионна серия: дали злата интрига ще успее; ще се открият ли трупове в мазето; или пък накрая любовта ще възтържествува? Да се спаси семейната съдба от попълзновенията на държавата - за това става дума не случайно в италианския национален епос, романа на Мандзони "Годениците".

Предвид суетния кадрил на своите управници, повечето италианци отдавна са оставили всякаква надежда за ново начало, да не говорим за смяна на доказано корумпираните или некадърни нотабили. Онази съвсем неиталианска чистка след колапса на християндемократите между 1990 и 1992 се оказа прекалено оптимистична; отдавна вече обичайните заподозрени седят отново в политическата лодка.

Германската аркадия

Миналото учи, че Италия и Германия си пасват идеално, само когато разликите помежду им остават достатъчно големи за взаимно възхищение, презрение или ирония. Заравняването на тези плодотворни различия би било безкрайно тъжно и съвсем противопоказно и за двете страни - колкото и президентът Наполитано да превъзнася германския модел, колкото и ФИАТ да драпа за сътрудничество с Мерцедес, и въпреки актуалното превръщане на Берлин в най-модна цел за италианските туристи.

Може би в анемичните си усилия за реформи италианските политици би трябвало да помислят и за германците: какво ще стане с техните романтични копнежи и предубеждения; къде другаде ще намерят нов образец за естетика и нова "dolce vita"? Цената - ако две хиляди години след поражението на римския пълководец Вар от германите, Италия наистина реши да се германизира - би била прекалено висока.