"В спора със Северна Македония ни разказват отживелици"

Настоящата парламентарна палитра е натоварена с огромни обществени очаквания. Народното събрание вече проведе първото си заседание. Едно изглежда на този етап сигурно – популизмът все още доминира, а воля за демонтажа му не е налице.

Темата за отношението на България към югозападните съседи е разположена в най-болезнената зона на колективното ни въображение. Помиряването с миналото е неизбежно. То минава през горчивото осъзнаване, че вкаменяването на неговите образи е капитал, който политици умело обръщат в частен интерес. Проблемът със Северна Македония е резултат от пълния отказ на поредица български правителства да формулират държавна политика, адекватна на новите реалности. Ако преди век в някои зони на областта Македония са живели българи, то днес те са само няколко хиляди. Ако преди столетие българската книжовна норма е включвала говорите, употребявани чак до Корча в Албания и Южно Косово, то днес има литературен македонски език, създаден, подобно на българския, в академия на науките. Книжовният език не е взет от терена, а е конструиран по научен път. Важи за всеки книжовен език.

Примери от Европа

Норвежкият език получава своя литературна норма едва през ХХ век. Той е съвършено разбираем за датчани, чийто език има доста по-дълга история, но това не поражда поводи за подигравки, подобни на българските спрямо македонския език и неговите носители. Италианци и испанци също се разбират без нужда от превод, но комшийски свади за това кой е по-легитимен наследник на някогашния език на Римската империя няма.

Същото важи и за македонската нация. Подобно на всяка друга, тя е факт и няма нужда от височайше благоволение от когото и да е, за да започне да съществува пълноправно. Доводът за нейната изкуственост е несъстоятелен – общностите са плод на консенсус между членовете си, не са природно явление.

Още сме в плен на национализма

Разказът за националната история, предназначен за широка обществена употреба, у нас не търпи почти никакво развитие. От учебниците беше премахната блендата "марксизъм-ленинизъм", но национализмът – явен или укрит – продължава да определя историческите знания на младите. Площадът и медийната среда усилват тези гласове. В политическото говорене омразата към комшиите не се смята за неприлична. Заставането срещу национализма е равносилно и на съпротива срещу определени политически субекти, които, ако не приемем монопола им над процедурите по получаване на български паспорти, то няма как да отхвърлим господството им над въображението на гражданството чрез фигури като българския характер на голяма част от териториите в съседство и величието на България и българите извън времето и пространството.

Днес за 5 от 7-те парламентарно представени сили затрудненията в отношенията между съседите се оказаха маловажни. Водещите политически субекти избраха изобщо да не засегнат темата в речите си при откриването на новия парламент. 

Едва шестата подред наруши това мълчание. Прочее, Христо Иванов превърна темата в своя традиция. Той начена и предишното Народно събрание с идеи относно неотложната нужда от положително решение на българо-македонския блокаж. Надеждата беше мимолетна. Днес и той се присъедини към настояващите за спазване на онова, което в очите на обществото представлява „българска историческа истина“. Зад този похват би могло да бъде прочетен и популистки нюанс. Коалицията, обвинявана в нездравословни залитания към Запада и в готовност да подмени националния интерес с този на външни сили, дава гаранция на разтревожените граждани, че българщината ще оцелее. Знанието няма националност. Подобно на науките за природата и математиката, историята също се подчинява на общоприети логики.

Подменят се фактите с овехтели понятия от преди век

За Костадин Костадинов от „Възраждане“ Северна Македония е „втора българска държава“. Схващане, чиято актуалност отпраща към края на XIX и първите десетилетия на XX век, ала няма нищо със съвременността. Днес в държавата със столица Скопие живеят преимуществено македонци. Подмяната на този факт с овехтелите разкази от преди столетие представлява политически капитал, който партията и лидерът ѝ използват и видимо няма да се откажат от неговия популистки потенциал.

Историческите знания трябва да се обновяват. Това не е факт и в голяма част от университетските лекционни курсове – националистическата гледна точка господства и в зоната на академичното знание. Необходимо е да осъвременяваме и политическите си разбирания. След като досегашната позиция доведе до задънена улица, промяната е наложителна. Популисткото прилепване към елемент от обществените очаквания не е довод за настояване в доказано вредна и за двете страни посока. Несъмнено нужна е промяна в смесената историческа комисия – както в концепцията ѝ, така и в личния ѝ състав. Свободата на изразяване налага да признаем, че историческият разказ като такъв не подлежи на регулация. Можем да договорим в най-общи контури само този в учебниците. С готовност да реформираме поне част от отживелиците в българските читанки. И с експерти, съзнателно причастни към подобен цивилизационен избор: историята се развива редом с обществото и мисленето ѝ като свещена крава причинява блокажи.

Липсва разбиране за това, че агресията е неприемлива

Миналата седмица постоянният представител на България в ЕС Румен Александров даде да се разбере, че разделянето на С. Македония и Албания в преговорния процес изглежда приемливо решение. Онзи ден президентът на Албания Илир Мета реагира положително. Тази фактология сочи, че българската страна не търси решение за снемане на преговорното вето. Напротив – усилието за освобождаване на пътя на Албания изглежда като подготовка за дълготрайна криза със Северна Македония.

Истинският проблем – ако погледнем в по-голяма дълбочина – е липсата на обществен консенсус относно неприемливостта на агресията. Насилието е видим обществен проблем, а отказът да се занимаем с него го нормализира. Превръща го в елемент от нормалното, от правилното. Когато политическата власт не се съпротивлява, когато лидерите се отказват от ролята си на пример за гражданите, поемайки риска да загубят всенародната любов, тогава друго не ни чака, освен преход от криза в криза. Примерът със Северна Македония го доказва.

Димитър Атанасов е завършил история в Софийския университет, специализирал е в Сърбия, Гърция, Албания, Косово и Русия. Изнасял е лекции в СУ, ЮЗУ и НБУ. Автор е на изследвания в областта на балканската история и на употребите и злоупотребите с разказите за миналото. Понастоящем работи в Института за етнология и фолклористика с етнографски музей - БАН.

* Този анализ изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на Дойче Веле като цяло.