Ирландското "не " не бива да ни обърква
19 юни 2008На фона на някои многолюдни страни като Китай, Индия, САЩ, обединяваща се Европа с нейните 500 милиона граждани не е кой знае какъв колос, но все пак има необходимата величина, за да може да отстоява своите интереси - отбелязва авторът Ян Рос. Тъкмо това общо представителство - според него - е основанието за европейския проект в ерата на глобализацията. Защото всяка европейска нация по отделно на фона на споменатите вече страни представлява джудже каквото е например Люксембург или пък Ирландия. Мъчителен парадокс е - се казва по-нататък в статията, че ЕС не съумява да извлече ползи от действителната си историческа актуалност. Усещанията са, че онази Европа, която според мнозина е жизнено необходима, не е реално съществуващият ЕС и това е същинското измерение на сегашната криза.
Самовглъбяване или активно представително на интересите навън
За да излезе на висотата на времето, Европа ще трябва да преодолее прекаленото фиксиране над вътрешния си живот, както и над институционалния си и процедурен характер. Някои разпоредби в новия , междувременно поставен под въпрос, договор за реформи, биха били от полза, също както и внимателното разширяване на гласуванията с мнозинство и създаването на един президент, който да представлява общността на международно ниво. Би било обаче погрешно, ако ЕС в продължение на години се занимава с детайлите около този "конституционен проект". Задачите на Европа не се състоят в собственото и самоусъвършенстване, а са извън нея: в отношението към една все по-силно изявяваща се Русия, в енергийното снабдяване на континента, който не притежава собствени източници на петрол и газ, в съвместното съжителство с един ислямски съсед, който досами нас. Вътрешните реформи би трябвало да подобряват и деспособността на общността навън. Но това е малко съмнителна теория. Ако по времето на споровете около иракската война ЕС имаше общ външен министър и служба, както се предвижда в договора за реформи, това нямаше да доведе до никакъв успех, а конфликтът между враговете на Буш и приятелите на Буш въпреки това щеше да блокира всичко. Политическата воля е решаващият фактор за това, дали Европа е световна политическа сила или не, а не институционните правила.
Отминалите модели нямат място в съвременния свят
Една плаха и тясна Европа, която се занимава със самата себе си, не е в състояние да постигне подобно нещо. Най-верующите европейски привърженици се надяват след ирландския референдум да се създаде нещо като европейско ядро - от страните основателки и държавите от Бенелюкс, което да се освободи от англосаксонските, скандинавски и централноевропейски колебливци и на всяка цена да се заеме със задълбочаването на интеграцията в общността. Това обаче би била една Европа от вчера, някаква носталгична крепост, сякаш никога не е имало източно разширяване. Великобритания, понякога и Полша и Балтийските страни могат да бъдат истинско дипломатическо мъчение , но опазил ни бог от от клаустрофобията и застоялият въздух на една малка Европа, в която континенталните социалкатолици си раздават помежду си Карлови награди.
Къде е Европа?
ЕС никога няма да "близко до гражданите", защото още по дефиниция той е доста далеч, и ли поне по-далеч отколкото са националните палламенти и правителства. Хората не са и толкова ограничени, че да трябва да им се обясняват най-баналните ползи от него - например ролята му на нещо окато помощна инстанция срещу високите цени на бензина, както предлагаше президентът Саркози. Европейците отлично разбират, че се нуждаят от Европа като самоопределение в световната политика, за да останат господари на съдбата си. ЕС обаче трябва да им обясни съвсем логично, че той е тази Европа.