Източноевропейците си научиха урока

На 1 май 2004 година разделената от Желязната завеса Европа отново се обедини. Източният блок се превърна в Западен блок. Балтийските републики Естония, Латвия и Литва, Словения и днешните страни от Вишеградската група Полша, Унгария, Словакия  и Чехия, както южните островни държави Кипър и Малта станаха пълноправни членове на ЕС. По този начин ЕС нарастна от 15 на 25 държави и населението му се увеличи с 20 процента. Настроението беше еуфорично и всичко изглеждаше пределно ясно. Източноевропейците просто трябваше да правят всичко като западноевропейците и тогава животът им щеше да стане толкова добър, колкото този на западноевропейците. Няколко години всичко вървеше добре. Стъпка по стъпка Изтокът се присъедини към Запада.

Застой вместо икономическо чудо

През 2009 година обаче дойде икономическата криза и ножицата на благосъстоянието между Изтока и Запада се разтвори още повече. Хората в Източна Европа усетиха не икономическото чудо, а стагнацията. Вместо благосъстояние, западната интеграция създаде един малък слой от безсрамно богати печеливши и екзистенциална несигурност. Цените се покачваха, доходите обаче оставаха ниски. Хората не знаеха колко дълго още работните им места ще бъдат сигурни, почти никой не можеше да си позволи отпуска, две пълни заплати не стигаха за изхранването на четиричленно семейство. Мизерният, но сигурен живот по времето на комунизма се превърна в борба за оцеляване. Еуфорията беше последвана от голямо отрезвяване. Последицата от това развитие беше един вид учебен процес. Оказа се, че идеята да се прави всичко както на Запад, не беше най-добрата, защото икономиката и обществото не са така стабилни и зрели, както там. Избирателите гласуваха за правителства, които се противопоставяха на западноевропейците. Държавата се намеси по-силно в икономиката. Западните концерни, които дотогава бяха ухажвани, бяха наказани с извънредни данъци. Страните от Вишеградската четворка се обединиха в един вид съюз за самоотбрана, за да могат да защитават по-добре своите интереси в рамките на ЕС. Новите идеи от Запада се проверяваха скептично и нерядко биваха отхвърляни. Културата на гостоприемството спрямо мигрантите, отслабването на националната държава и отдаването на все повече власт на европейските институции нямат смисъл за нас, казваха източноевропейците. От друга страна, те одобряваха създаването на обща европейска армия и отговорна икономическа политика с по-малки държавни дългове. Източноевропейските страни се договориха взаимно да подсилят своите икономики, вместо постоянно да се ориентират по Запада. И от 2012 година социалният продукт в региона расте два пъти по-бързо, отколкото в останалата част на ЕС. Най-сетне се повишиха и доходите, отчасти значително. В крайна сметка новите страни-членки си научиха урока: как да действат умело в рамките на Съюза и да коват коалиции, за да защитават най-добре собствените си интереси.

Никъде подкрепата за ЕС не е по-голяма

Това е една история на успеха, която обаче старите страни от Съюза често не разбират от чист морализъм. При този морализъм става дума преди всичко за отчасти оправданите обвинения за неспазване на върховенството на закона и за това колко авторитарни или недомократични и преди всичко неблагодарни и евроскептични били източноевропейците. Истината обаче е друга: никъде другаде подкрепата за ЕС не е толкова голяма. Никъде другаде гражданите, които да искат страните им да напуснат ЕС, не са толкова малко, колкото в Източна Европа. Кризата на доверието в ЕС е криза на Запада и Юга, а не на Изтока. Това потвърждават и всички социологически проучвания.

На базата на горчивия исторически опит източноевропейцине са реалисти. Те разбраха как функционира реално съществуващият ЕС. Разбраха и с какви усилия трябва да се доказват, за да не загубят идентичността си. Те формират със самочувствие общоевропейския дискурс, защото това е и тяхната Европа. Те също имат глас в тази Европа и го надигат. По този начин ЕС стана многообразен. С други думи: има повече спорове. Но спорът е изпитано средство за намиране на решения.