Защо убиваме тираните

Размишления на Калин Терзийски:

Един пример: Жан-Пол Марат, нападнат и убит от Шарлот Корде - правнучка на драматурга Корней. За мен от ранно детство Марат е символ на свободата. Пример за смел и дръзновен човек, огнен герой и самоотвержен приятел на унизените и оскърбените. За убийцата му Шарлот, която е благородничка /какво ли пък означаваше това?/, както и за милиони французи Марат е просто ужасен човек и тиранин. Чудовище и глава на терора. Толкова за него. Какво да ви кажа повече? Докато си човек, трябва да си наясно, че за едни хора едно е добро, а за други е ужасно.

Но за мен навремето Марат наистина беше герой. Сега с тъга /заради крайната относителност на света/ си давам сметка, че това е било заради комунизма. И заради неговата, на комунизма, привързаност към разните там идеали на Френската революция. Руско-монголският социализъм копнееше да се идентифицира с Великата френска революция. Така си е. Това беше като че ли наследство от времето, в което руско-монголските феодали - прочутите дворяни-помешчици, са си поръчвали френски готвачи и английски камериерки. Бедните ориенталци… Всички ние спим и сънуваме Запада. Та така.

Четвъртият в класацията на масовите убийци

По подобен начин герой на моето детство се явява и друг един съмнителен образ: прочутият потомък на Чингис хан Владимир Улянов - Ленин. И той е нападнат по обвинение в тирания. Също от жена - Фани Каплан. Единствената разлика с Марат е, че Ленин не е бил убит от тази жена. Само тежко ранен от нейните куршуми. В детството ми за мен той бе един светлолик чичко с нежни бръчици покрай очите. Меко казващ р-то плешивко, прочут едновременно с невероятната си блага скромност и с железния си волеви характер. По новите мерки се оказа, че и той е чудовище: четвърти в класацията на масовите убийци на ХХ-ти век.

Нарекох го потомък на Чингис хан, тъй като Владимир Улянов има чувашка кръв. А чувашите са едни от преките потомци на монголите, прегазили Евразия в началото на ХІІІ-ти век. И така. Още един тиранин, претърпял в моето съзнание /а най-вероятно и в милиони други/ забележителна метаморфоза. От мил любимец до чудовище.

В този списък, в това странно меню на тирани, които в нашите /или поне в моите/ очи са били симпатични дълго време, се нареждат и великият Цезар, и младичкият Александър. Който е бил може би по-велик от Цезар, защото е цивилизовал с театрите и библиотеките си цялата огромна територия от Тракия до Индия. Със своите безброй градове, наречени съвсем нескромно Александрия. И е оставил в наследство цял един свят и цяла една цивилизация.

Защо и Линкълн?

Но има един тираноубиец, който е наистина съвсем труден за разбиране. Онзи, който повторил възгласа: "Sic semper tyrannis!". Онзи талантлив актьор от Юга на САЩ. Шекспиров актьор. И явно - върл враг на тиранията. Джон Уилкс Бут. Онзи, който излязъл иззад президента Линкълн в ложата му и изпразнил револвера си в президентската глава. Линкълн умрял след няколко часа. А Джон Уилкс Бут, младият талантлив актьор, извикал именно тези думи: „Това постига тираните!”. И скочил от балкона на сцената. Закачил с шпората си американския флаг, който се раздрал с драматично пращене. Паднал на крака, счупил коляното си, но станал и стиснал зъби, облян в пот. Никой не посмял да го спре. Навън го чакали. Той се качил на кон и побягнал в нощта. Препускайки с все сили на юг.

Възгласът „Sic semper tyrannis!” се приписва на Марк Юний Брут - убиеца на Цезар. За един актьор като Бут е нормално да произнася реплики, измислени от друг. Театрално и пищно. Съвсем в романтичната традиция на Юга. Но ето сега - мисля си - какъв пък тиранин може да е онзи светлолик дългуч, онзи върлинест оратор от Кентъки - Линкълн? Та нали той е най-добросърдечният аболиционист, най-възторженият борец срещу най-грозната тирания? Срещу робството. Как може да бъде обвинен в тирания? Ала Бут, препускащ на юг, си е знаел друго. Ликувал е в гърдите си. Бил е убеден, че е извършил велико дело, заради което ще бъде обичан и възхваляван от всички любещи свободата. Всички, които искат да запазят независимостта си и своя свободно избран начин на живот. Па макар и той да изглежда за други съмнителен от етична гледна точка.

Та така. Ние, хората, винаги ще стреляме по тирани. И после винаги като че ли ще се чудим: тирани ли бяха тия, по които стреляхме? Аз викам - да прекратим със стрелянето. Но кой ли пък съм аз?

Автор: К. Терзийски; Редактор: А. Андреев