Добре дошли в Германия!
Лавината отприщи… едно дете. Четиринайсетгодишната Реем ясно и спокойно описа бежанската си съдба и несигурното си бъдеще в Германия, а този разказ смути канцлерката Ангела Меркел и взриви дискусията за политическото убежище и миграцията. В тази дискусия се сблъскват различни лагери, смесват се противоположни теми. Веднъж се говори за бежанци, после – за емигранти. Веднъж за европейските изисквания, друг път – за човешкия дълг да помагаме. Често пъти проблемът се поставя и в контекста на финансово-икономическите проблеми в Европа. И всички забелязват, че Германия, една процъфтяваща икономика и в същото време страна с демографски проблем, има нужда от емигранти, но не провежда никаква устойчива политика по въпроса.
Преди десетина години в страната беше въведена така наречената „зелена карта”, с която работна виза за Германия получиха цифром и словом 13 хиляди чужденци. После в сила влезе един закон за ограничаване на миграцията към Германия, който първо беше преработен, а съвсем наскоро Бундестагът сериозно промени уредбата. Така че днес онези чужденци, които пребивават в страната с неуреден статут, могат трайно да останат, ако знаят немски и имат осигурено препитание.
Към това се прибавя и европейската „синя карта”, с чиято помощ страните от ЕС могат да издават работни визи на високо квалифицирани чужденци. Германия обаче изисква от тези чужденци да докажат такъв стартов доход в страната, до какъвто малцина могат да се доберат.
Ако анализираме цялата тази информация, ще стигнем до един очевиден извод: Германия е длъжна да привлича повече емигранти, ако иска да запази доброто си икономическо темпо. В същото време обаче политиката не смее изобщо да произнесе на глас опасната дума „заселници”. Да, политици от управляващата коалиция говорят от време на време за необходимостта въпросът трайно да се уреди, но хем го правят с половин уста, хем помежду им очевидно няма никакво съгласие.
Иска се не полвинчатост, а честност
Германия най-сетне трябва да прояви честност, когато става дума за политическото убежище и за миграцията. Защото занапред войните в Сирия, Ирак и Либия ще подгонят още повече хора към Европа. Към Стария континент ще се насочват и все повече африканци, които бягат от произвола в своите страни и търсят по-добър живот. Никой не знае колко дълго смятат да останат тези бежанци в Германия – и дали изобщо някога ще поискат да се завърнат у дома си. В същото време обаче в Германия са се скупчили и десетки хиляди хора от Балканските страни, които кандидатстват за членство в ЕС – тези хора също искат политическо убежище, а процедурата трае месеци, макар че резултатът винаги е отрицателен.
В Германия екстремисти отново атакуват приютите за бежанци. По улиците понякога ще видите отвратителни ксенофобски демонстрации, а от време на време в политическото пространство прозвучават и опасни лозунги. Но навред около нас виждаме и примери за прекрасна, доброволческа дейност – и в малки селца, и в големите градове. Хората помагат на емигрантите и макар че това го няма по вестниците, така страната ни става по-богата. Така че и политиката ясно трябва да заяви: когато приемаме бежанци, когато интегрираме мигрантите и живеем заедно с тях, ние самите се обогатяваме. Вярно, това коства труд и усилия, но си струва. Трябва да се напънат самите бежанци, но и приемащото общество, и политиката. Германия и Европа са изправени пред грандиозна задача. И политиката не бива повече да си заравя главата в пясъка, тя трябва да запретне ръкави и да се захване с интеграцията на пришълците.