Таслакова: „Обикнах това сирийско семейство”

С Румяна Таслакова разговаря Александър Андреев:

Румяна Таслакова: Когато през късната есен на миналата година запристигаха много бежанци, когато видях на какви страдания са се подложили и от какво са се лишили, реших да направя нещо за тях – без да знам какво точно искам. Намерих една доброволческа организация в Кьолн, обадих им се по телефона и ги попитах: „Търсите ли помощ за бежанците?” Те казаха: „Да, елате.” Отидох, записах се и след две седмици ме поканиха на една информационна вечер (заедно с още 30-40 души), на която ни обясниха какво точно се очаква от нас. От всички присъстващи, около 25 души решиха, че ще помагат.

Първо изкарахме един двудневен семинар, на който ни обясниха как да помагаме, какво нямаме право, как да се съобразяваме с възгледите и желанията на бежанците, че не бива да се държим назидателно и да се показваме като много по-умни от тях. Просто, че трябва да сме в тяхна помощ, а не да ги възпитаваме и командваме.

Александър Андреев: Можеш ли да цитираш някой от конкретните препоръки, които ви дадоха?

Р. Таслакова: Беше направено забавно, с много ролеви игри. Например, трябваше да си изясним имаме ли предразсъдъци. Аз имам предразсъдъци, няма човек без предразсъдъци. На семинара обаче ни научиха с какви техники да осъзнаваме предразсъдъците си и как да не им позволяваме да взимат надмощие. Друго важно, което научихме: да не се опитваме да направим веднага от тези хора германци. Един сириец, афганистанец или нигериец няма как да стане веднага германец, но ние можем да му помогнем да си намери своя път.

А. Андреев: Какви бяха тези 25 души, които се включиха като доброволци в помощ на бежанците?

Р. Таслакова: Повечето бяха на възраст от 19 до 40 години, само аз и още една жена бяхме над 60. Всички работеха, но иначе идваха от съвсем различни прослойки – като се започне от келнерка и се стигне до университетски професор. След семинара ни разпределиха и аз, заедно с още една жена, поех грижата за сирийско семейство с четири деца: мъж и жена на по 35-36 години, а децата - на възраст от четири месеца до 9 години. В началото те живееха в хотел, в една стая 4х3 метра, две легла на етажи, два котлона, едно малко хладилниче – това беше всичко, доста потискащо. Когато за пръв път ги посетихме с Андреа, те трябваше да пратят децата да играят навън, защото просто нямаше място. Хората обаче изобщо не се оплакваха. Мъжът вече беше научил немски, понеже дошъл по-отдавна, а жена му беше пристигнала току-що със семейството. Аз тръгнах с нея да ѝ оправяме документите в общината, понеже тя знаеше само малко английски, и после да се запише на курс по немски.

По-нататък продължих да им помагам с разни неща в ежедневието. Мъжът междувременно си намери работа - оказа се невероятно предприемчив, изкара курс за спасител и започна да работи именно като спасител в един басейн. Така те посъбраха малко пари и след шест месеца успяха да си намерят жилище под наем. Когато ги посетих за пръв път, във всичките четири стаи на жилището имаше само един матрак и едно старо канапе, нищо повече. Но те бяха толкова щастливи и доволни, че направо се засрамих.

А. Андреев: Тоест, ти вече няма нужда да се грижиш за тези хора. Ще продължиш ли да работиш с бежанци?

Р. Таслакова: Забравих да поясня, че през тези шест месеца нас ни събираха веднъж месечно - питаха ни дали всичко е наред, дали сме имали някакви проблеми с властите или със самите бежанци, дали се нуждаем от някаква помощ. И накрая имаше едно заключително събиране, на което всички тези около 25 души нови доброволци си казахме: да, този проект засега приключи, но ние оставаме при бежанците и ще поемем нови семейства.

Мисля, че това е най-добрият начин за интеграция. Ние станахме приятели, а аз просто обикнах това семейство.