Български провинциализъм в битката за ООН

Коментар от Полина Паунова:

Правителството продължава да поддържа кандидатурата на Ирина Бокова за Генерален секретар на ООН, поне до 26 септември, когато е следващото гласуване. Това съобщи министър-председателят Бойко Борисов по повод неофициалните информации за готовността на правителството да номинира за поста еврокомисарката Кристалина Георгиева. "Полагаме огромни усилия и ще полагаме огромни усилия", подчерта Борисов, след което допълни: "Ако този кандидат (Ирина Бокова, бел. ред.) беше излъчен от ГЕРБ, аз да съм го отзовал много отдавна".

В крайна сметка от поредицата изказвания стана ясно, че ако до десет дни, когато е поредното гласуване, наложената от АБВ номинация не събере достатъчно подкрепа, правителството ще излъчи втора. В същото време „резервата” Георгиева мълчи оглушително на фона на дипломатическите совалки от българска страна. Което, разбира се, я поставя в унизителна позиция. Също както и Бокова.

ООН ли?

Съвсем очаквано зигзагообразните движения на правителството дадоха повод за домашни сблъсъци между ГЕРБ и БСП. Размяната на реплики обаче беше вяла - и демонстрира, че нито поделите тезите на Москва социалисти, нито уж проевропейците от ГЕРБ са особено ентусиазирани от темата ООН.

Покрай цялата тази свада изпъкнаха няколко символни момента, които са показателни за цялостната концепция за позиционирането на България в международен план.

Първият и особено важен момент е обстоятелството, че за властта в България (тук се имат предвид всички участници в политическия живот, без значение дали към момента са управляващи или опозиция) битката за какъвто и да е международен пост изглежда безсмислена. Избирателят и без друго не разбира тази материя, а и ООН не възлага обществени поръчки, в които могат да бъдат набутани фирми, собственост на близки до Пеевски подставени лица. От тази гледна точка ООН не представлява апетитна хапка. Но България трябваше да излъчи свой кандидат за Генерален секретар - просто защото се оказа, че има някакъв шанс да спечели надпреварата, тъй като профилът на наследника на Бан Ки-мун бе описан като „жена от Източна Европа“.

В този ред на мисли - нито българските медии, които защитават едната или другата кандидатура, нито родните овластени фигури, привърженици на Бокова или на Георгиева, могат да обяснят адекватно защо този пост е важен. При спонтанен разговор почти всички участници в този вътрешен спор едва ли биха могли да изброят няколко значими инициативи на Бан Ки-мун, да не говорим за качествата му като Генерален секретар. Но и двете страни изобилно обясняват какви трябва да бъдат качествата на българския кандидат.

Не желание за успех, а огледало на вътрешната конфигурация

Затова и още на 9 февруари тази година, когато Министерски съвет излъчи Ирина Бокова като наша номинация, беше вече пределно ясно, че тя не е израз на българското желание за успех в международен план, а огледало на политическата конфигурация към момента - по това време Георги Първанов все още беше партньор на Борисов в управлението.

Оттам нататък стана едва ли не видимо, че България всъщност не иска този пост. Не го иска и сега, когато министър-председателят демонстрира ангажираност по темата. А го прави по една-единствена причина: в България предстоят избори и все по-вероятната загуба на Бокова би се вписала в сметката на неговата партия.

Има и втори сюжет, който отново е вътрешен. Все по-вероятен изглежда един сценарий, разиграван из кулоарите на властта. А именно: постът Генерален секретар на ООН е важен за Борисов дотолкова, доколкото евентуален триумф на Кристалина Георгиева (ако бъде номинирана след 26 септември) би освободил място в Европейската комисия за настоящия президент Росен Плевнелиев.

При всички положения обаче цялата история не само е изключително показателна за провинциалните разбирания на властимащите, но и сякаш потвърждава един скорошен извод на бившия правосъден министър Христо Иванов: България няма нищо против да е разменна монета в нечия периферия. Или иначе казано - стотинка.