Ние сме фърст … виновни са другите

Чудите се вероятно защо „Алтернатива за Германия“ (АзГ) получи рекорден процент гласове, при положение, че бежанският проблем вече го няма? Да, има фрустрирани източно-германски мъже, има и завист, която икономическият подем събужда у неуспяващите. Но има и друго: крайната десница обещава на германския народ, че ще го отърве от историческата му вина - ще го освободи от миналото. Вече четвърто поколение да носи бремето на дивашките нацистки престъпления, до кога? И ето, че единият от основателите на АзГ Александър Гауланд заявява: „Няма защо да се чувстваме виновни за тези 12 години (на хитлеровия режим). Те повече не влияят на нашата идентичност днес … Ние трябва да се гордеем с постиженията на нашите войници през войната … За това имаме правото да си върнем не само нашата страна (разбирай: да си я върнем от бежанците), но и нашето минало.“

Мотивът звучи все по-силно през последните две десетилетия. Георг Хайдер, създател на една по-стара фашизоидна формация, внушаваше на австрийците, че на страната им е наложена не само военна окупация, но и определен възглед за историята. В срещи с ветерани от чудовищните Waffen-SS, той ги нарече добри хора, служили на родината си както всички други военни. Подобно де-комплексиране омайваше изтерзаната австрийска душа.

Огледайте политическия пейзаж: битката за миналото все по-често заменя визиите за някакво бъдеще. След артилерийска подготовка на одеснели интелектуалци, Саркози реши да разтовари сънародниците си от стигмата на колониализма. С една злополучна реч в Дакар той призова да „сложим край на нашето пост-колониално чувство на вина“, защото Франция била завладяла африканските народи (експлоатирала, продавала в робство и т.н.), за да „сподели с тях културата си“. Впрочем в предизборната си кампания Макрон зае остра позиция срещу тази теза, извадена от нафталина на 19-ти век, като обяви колониализма за престъпление срещу човечеството.

Без капка размисъл и разкаяние

Тематика не е характерна само за Запада. В Руската федерация не спират да строят паметници на Сталин; последният беше открит в Москва този месец. Подобно нещо беше немислимо не само при Елцин, но и при Хрушчов, та дори при Брежнев. Вероятно споменът за милионите жертви, убити от този кръвожаден диктатор, започва да избледнява, не знам.

Във всеки случай обратът започна с идването на Путин, който веднага реабилитира имперския съветски химн и червеното знаме. Не става дума за историческа памет, каквато заслужават и хубавите, и лошите моменти, от които следва да се учим. В новата си битност миналото е почистено от травмите, дилемите, сложните интерпретации; това е бистър дестилат, източник на еднозначна гордост. Не знам какво чувстват монголците, когато издигат величествен мемориал на Чингис Хан, изклал към 50 милиона човека, допускам, че и те си „връщат“ миналото.

И в България

Но защо ни е да ходим толкова далеч? В България освобождението от робството на миналото вече отдавна е напуснало литературата и е взето на въоръжение от политиците. Не говоря само за цветята пред паметника на Тодор Живков или народните събори на 9 септември. Дето се казва, комунизмът беше дълго нещо, хората помнят избирателно. Говоря за неусетното реабилитиране на такова еднозначно престъпление като Възродителния процес, който някак взе да се привижда като един вид мъдра предварваща мярка срещу джихадизма 20-тина години преди той да се появи. Ако пък питаш хората от Белене или Скравена за лагерите там, отговорът обикновено е, че това са си били едни затвори, където справедливо са наказвали хулигани, лентяи и проститутки.

Стогодишнината от Балканските войни, а и от Първата световна, у нас беше чествана без капка размисъл или разкаяние за золумите, които нашите хора са вършили в съседни държави и без осъждане на престъпния абсурд, който в моята младост наричахме национална катастрофа. За стореното през Втората световна, когато Хитлер ни дава да му пазим плячкосаните територии, просто не се говори. Посрещали ги с цветя, спасявали евреите - и някак цялата работа пак избива на геройство.

Става дума за тенденция: наместо да търси трудното, проблематичното в историята, мнозинството като че ли подтиква удоволствения рефлекс – че винаги сме били прави, че не може да ни се вменява каквато и да било отговорност и значи ще си правим каквото щем.

Те почнаха, ние сме по-големите жертви – това е първата стъпка. В „караницата на историците“ от 80-те години Ернст Нолте точно по този начин релативира нацистките престъпления, като показа, че съветските са още по-големи; оправданията на колониалната търговия с роби пък тръгва от това, че в самата Африка и без това си имало робство, даже по-жестоко. Стряскащите насилия между сърби и хървати през 90-те се оправдаваха с това кой какво е причинил на другия половин век по-рано, същото между руснаци и украинци, между тутси и хуту. „Клахме ги, както те ни клаха“ е казал поетът.

Опасно Тръмп-ифициране

Процесът на де-комплексиране обикновено се представя като борба срещу политическата коректност, т.е. срещу предполагаемата либерална цензура, която не ни позволява да вярваме в „алтернативни“ факти - например това, че евреите сами били виновни за Холокоста си. Пък ние, виждаш ли, си извоюваме свободата да казваме каквото ни е приятно. Да даваме воля на омразата си, да се чувстваме прави за всичко. Ще кажете какво пък толкова, нека всеки се гордее с каквото си иска. Бедата е, че де-комплексираното говорене води до де-цивилизовани действия. Немската историческа вина наистина днес тежи на поколения, които нямат нищо общо с нацизма. Но може би тъкмо тя кара тази страна днес да бъде световен лидер в хуманното отношение към другите народи. Колониалните метрополии се чувстват длъжни да помагат на онези, които са ограбвали, именно заради историческата вина, трупана една време.

Страни, преживели етнически и расови катастрофи, много повече внимават как да крепят крехките равновесия. Само че днес е в ход брутално Тръмп-ифициране на планетата: виновни са другите, ние сме фърст, можем да мачкаме и да не ни пука.