Боклукът, с който ни заливат

Коментар на Ивайло Дичев:

Повод за това размишление са две изказвания от последните дни - приемете, че ги взимам наслуки. Кандидат-президентът Доналд Тръмп повтори многократно, че Обама бил основател на "Ислямска държава", това заедно с Хилъри Клинтън. От другата страна на океана г-н Борисов оправда предаването на искания от Ердоган гюленист (?) Бююк едновременно като рутинно действие и като заплаха за националната сигурност.

И двете изказвания съдържат някаква истина и можеха да се направят по начин, който да не обижда здравия разум. Тръмп можеше да обясни, че твърде бързото изтегляне от Ирак е създало условия за радикализиране на сунитите, поставени под управлението на шиитското мнозинство, откъдето радикализация, откъдето "Ислямска държава" (ИД). Щяхме да размишляваме по тези думи, едни да се съгласяват, други да търсят контрааргументи. Но не, той твърди това съвсем буквално, разделяйки по този начин електората на принципа на Мусолини: който не е с нас е против нас. Нали помните, че половината от републиканците в САЩ вярват, че Обама е мюсюлманин? Истина е, че физическият му баща, с когото е живял до първата си година, е такъв, но кой да се занимава с тия подробности: мюсюлманин, основател на ИД – ето ви добър повод за крещене и псуване.

Оправданията на Борисов също можеха да имат една логически по-издържана форма. Примерно: натиснаха ни, слаби сме, този път не успяхме да противостоим, следващия ще опитаме… ЕС не ни подкрепи, САЩ са в деликатно положение със самия Гюлен… С една дума: решихме да действаме според принципите на реалполитиката, както ни я е завещал Бисмарк.

Е, нямаше да бъде красиво, нямаше да донесе гласове за изборите наесен, но пък щеше да прилича на истина. Наместо това – разнопосочни сигнали, сред които разбира се особено място заема страховитата национална сигурност, заради която трябва да мълчим и да се подчиняваме.

Лъжите помогнаха, лъжците - живи и здрави

И така е вече за всичко, непрекъснато. Поддръжниците на брексита в Обединеното кралство лъгаха на поразия, таблоидът „Сън“ дори изкара кралицата поддръжник на напускането. Лъжите помогнаха, лъжците – живи и здрави. Ердоган сваля самолет, после се извинява, приобщава кюрдите, после воюва с тях, другарува с Гюлен, после го обявява за терорист номер едно. Или да се върнем в България - Нинова тръгна с лъжа за повече от милиард спрени еврофондове и после така и не се върна към темата. Изведнъж някаква телевизия изтърсва, че десет българи се биели на страната на "Ислямска държава", някой си бил казал. За Белене и енергийните проекти вече по веднъж месечно се менят позициите, а да не се връщаме до г-н Доган, който ту представят за демон, ту за ангел-хранител на нацията… „Който желае непрекъснато да успява – пише Макиавели, - трябва да променя поведението си според времената“. Но днес вече не става дума за епохи, а за часове, за непрекъснато следене на вятъра, който подухва в една или друга посока.

Въпросът е защо стана така, че политици, журналисти, експерти могат безнаказано да говорят небивалици? В едно фундаментално философско есе Хари Франкфурт разсъждава по темата. Думата на английски е bullshit, буквално екскременти на бик – и това ни дава асоциация със свободното, клозетно произвеждане на този тип послания.

Ако лъжецът знае какво е истина и се старае да казва обратното на нея, майсторът на небивалиците просто ни облива с различни истории, без да се смущава от това, че непрекъснато си противоречи – той не лъже, а просто няма отношение към истината, казва ни повече за себе си, не за света. Този вид говорене, пише Франкфурт, е типично за мъжките компании (bull talk), където говорителят се мъчи да шашардиса събеседниците, не да опише някакви факти.

И все пак защо този поток екскрементални небивалици ни залива все повече тъкмо днес?

Медийната машина и безразличието

Според Франкфурт една от причините е в това, че днес все повече хора са принудени да говорят, без да имат какво точно да кажат. Или с мои думи, медийната машина извлича от нас все по-активно мнения по всякакви въпроси, по които дори не сме помисляли. Президентската кампания на Тръмп или журналистическото притискане на Борисов са само върхът на айсберга. Помислете си за свръхнаситената с медии публична сфера, където непрекъснато се търси интересна стока, за да бъде победен конкурентът. Както знаем, медиите днес не се боят от опровержения – наместо да ги лиши от доверието на публиката, критиката ги вкарва в скандал (евфемистично наричан „дебат“), който вдига продажбите и кликовете. Лошо е безразличието, не нелепицата.

Още по-сериозна причина тук е де-институционализацията на съвременния свят. За да опровергаеш някаква глупост, трябва да имаш определен авторитет – да представляваш институция, която се занимава с това, да имаш съответната компетентност или поне уважението на съгражданите си.

Останало ли е нещо такова в България? Мая Манолова в качеството си на омбудсман се застъпи за правата на г-н Бююк, но това тутакси беше отнесено към нейната партийна пристрастност. Т.е. няма такава институция обмудсман. Ако си мислите, че в САЩ е по-добре, лъжете се - каквото и да каже CNN, пише се на сметката на демократите; каквото и да каже FOX – на републиканците. Във Великобритания привърженикът на Брексита и министър на правосъдието Майкъл Гоув заяви, че “на народа му е писнало от експерти“. Ако на британците им е писнало, какво да кажем за българите!

Непрекъснатите „дебати“, които така и не стигат до някаква консенсусна истина, криволиченето на политиците, свръхпроизводството на интересни стимули, с които ни заливат медиите – те водят до една невидима промяна на демократичната публичност. До безразличие към фактите, замяна на фактите с интерес към перченето и опъването на мускули: „ей как му го заби“, „направо му разказа играта!“. Борбата между лъжа и истина е заменена от състезание между повече или по-малко вълнуващи небивалици. Bullshit.